Алексис Зорбас

Но защо, ще речеш, ти ги пиша всички тия неща? Аз, трябва да знаеш, те имам като свой изповедник и не се срамувам да призная пред теб всичките си грехове. И знаеш ли защо? Струва ми се, че ти пет пари не даваш дали върша добро или зло. Държиш и ти като господа една мокра гъба в ръка и — пляс — плюс! — добро, зло, всичко изтриваш. Затова имам кураж да ти кажа всичко; слушай тогава.

Аз съм се объркал здравата, още малко и съвсем ще ми изфиряса акълът; моля те, щом получиш това писмо, грабни веднага писалката и ми отговори; докато чакам отговора ти, ще седя като на тръни. Аз мисля, че от много години вече съм отписан не само от божия тефтер, но и от тефтера на дявола; само в твоя тефтер съм записан, нямам, значи, към кого друг да се обърна, освен към твоя милост; вслушай се тогава в това, което ще ти кажа. Ето какво стана.

Вчера тук в околностите на Кастро имаше събор — дявол знай на чий светец празник беше! Лола — забравих да ти я представя, Лола я наричат — ми каза:

— Деденце (тя си ми вика все тъй «деденце», но на галено), деденце, искам да отида на събора.

— Върви — викам и, — бабичко моя, върви.

— Ама аз искам да отида заедно с теб.

— Не ми се ходи, мързи ме, върви сама.

— Е, тогава и аз няма да отида.

Облещих очи.

— Няма да отидеш ли? Защо? Не щеш ли?

— Ако дойдеш и ти, искам; ако не дойдеш, не ща.

— Ама защо? Нали си свободен човек?

— Не, не съм.

— Не щеш ли да си свободна?

— Не ща!

Какво да ти кажа, началство! Иде ми да се пръсна.

— Не щеш да си свободна ли? — извиках аз.

— Не, не ща! Не ща! Не ща!