Магьосникът Куестър Тюс

Календбор бе протегнал ръце към Куестър и единственото, което го спря да извие врата на магьосника, бяха оголените зъби на Парснип.

— Върни ми я, Куестър Тюс, или ще те…!

— Бутилката не е в мен, милорд! — викна му Куестър Тюс в отговор и смело се изпъчи насреща му. Календбор беше огромен като канара.

— Щом не е в теб, сигурно знаеш къде е! — крещеше вбесен другият. — Казвай веднага!

Куестър си пое дълбоко дъх.

— Моята дума винаги е тежала навсякъде, милорд — каза той, без да повиши глас. — И ти знаеш това. Аз никога не съм лъгал. Истината е точно тази, която ти казвам. Бутилката не е в мен и не зная къде е. Не съм я виждал от тази заран, когато ти я отнесе със себе си — той се изкашля. — Предупредих те, че магията е опасна и че…

— Стига! — Календбор се извърна и закрачи към отворената врата. Щом стигна до нея, обърна се отново. — Ще трябва да останеш тук като мой гост още няколко дни, Куестър Тюс! — заяви той. — Добре ще бъде да се помолиш бутилката да се появи отново през това време — по един или друг начин!

Той излезе, като тресна вратата зад гърба си. Куестър чу как се превъртяха ключове и шума на часовои, които застанаха на пост.

— Затворени сме! — възкликна той, без още да може да повярва.

Той закрачи из стаята, спря, тръгна отново, отново спря, ядно си помисли какво ли би направил Негово Величество кралят, когато разбере, че негови представители са били задържани против волята им от някакъв си едър земевладелец, но после си спомни, че кралят не би могъл да стори нищо, тъй като дори не се намира в Отвъдната земя и няма как да узнае за случилото се.

Накратко, Куестър трябваше да осъзнае с печал, че няма на кого да разчита, освен на себе си.

Едва подир няколко часа се появи Буниън. Той, разбира се, не беше такъв глупак, че да се опита да влезе през вратата, а се появи през прозореца на крепостната стена. Тихо почука на капака на прозореца, докато Куестър го отвори, обхванат от любопитство, и го откри, покачен на перваза на прозореца. Беше се покатерил поне на двайсет метра височина.

Дребният коболд широко се усмихваше с белнали зъби. В едната си ръка държеше дълго, възлесто въже. Куестър надникна навън. Буниън някак си се беше покатерил по самите стени на замъка, за да се добере до тях.

— Виждам, че си дошъл да ни освободиш! — промълви Куестър развълнуван и му се усмихна в отговор. — И с право!

Буниън, както се оказа, бе проявил също такова подозрение относно намеренията на Календбор, каквото и Куестър, и бе решил да наблюдава от известно разстояние нещата, след като бе станал свидетел на разрушението на кулата. Коболдите, разбира се, умееха това; ако поискат, те умееха да стават невидими за човека. Това качество беше присъщо на истинските вълшебни същества. Буниън твърде добре разбираше опасната сила на магията, която владееше Черньото, и не вярваше, че Календбор има достатъчно морални сили, за да устои на изкушението й. По-добре да се скрие, реши той, докато се увери, че Куестър и останалите няма да станат жертва на криворазбраните амбиции на Календбор. И добре, че бе постъпил така.