Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
Темеу спря пред един от фонтаните, сякаш се възхищаваше на красотата на скулптурите или на чистотата на водата. Огледа се зорко и бързо. „Очите“ и „ушите“ на фараона бяха навсякъде, макар засега да не бе забелязал знак, че е следен или наблюдаван. Той си припомни за тръбите и гонговете, оповестяващи отминаването на всеки кръгъл час. Жертвата му сигурно чакаше, както и пратеникът от страна на амеметите, който бе обещал, че ако получат някакви новини, един от съгледвачите им ще се навърта между шест и девет около Портата от слонова кост — красива задна врата, водеща към вътрешния двор на храма. Либиецът се огледа още веднъж. Беше доволен. Забърза през портата и изкачи няколкото стъпала към варовиковия параклис на Ухото. Тук разкайващите се можеха да изповядат греховете си на жрец, седнал в ниша зад мрежеста решетка. Подобна церемония беше възможна едва след девет вечерта, когато жегата намаляваше и свещениците нямаше да се чувстват толкова неудобно в тесните си каменни килийки. Сега параклисът бе пуст, само няколко дякони в бели роби се мотаеха около малък олтар под квадратно прозорче в дъното. Зловещо и мистериозно място, помисли си Темеу, с тези рисунки по стените, напомнящи на грешниците какво може да им се случи при последното им пътуване през Амдуат. Там Поглъщачът на всички твари, Ненаситният на плът, Трошачът на кости, Смазващият черепи щеше да срещне прокълнатите грешници! Собек, богът-крокодил, също се спотайваше, причаквайки всяка душа, която не се е пречистила достатъчно, за да бъде допусната нататък в пътешествието към Далечния запад. Темеу изобщо не вярваше на тези неща. Той почиташе своите собствени богове и не изпитваше нищо друго, освен презрение към идолите на египтяните. Но така или иначе, мястото си оставаше смразяващо.
Той се отърси от унесеността си и тръгна през параклиса. Имаше шест Места на покаяние, наредени покрай стената. Всяка ниша беше с дебела, полирана до блясък решетка, а пред нея на пода имаше възглавница, на която покайващият се трябваше да коленичи и да започне да нашепва греховете си. В тази част на параклиса никога не се допускаха свещеници, за да не видят някого, когото познават, или самите те да бъдат разпознати. Затова в дъното на всяка ниша имаше малка вратичка, през която свещеникът се вмъкваше, за да седне на една табуретка и да изслуша греховете на покайващите се. Темеу отиде до третата ниша и застана с гръб към стената. Ако някой любопитен дякон надникнеше, можеше да си помисли, че се възхищава на параклиса. Той почука на решетката и зачака.
— Тук съм — чу се тих шепот от другата страна.
— Добре! — Темеу приседна долу, леко извърнал глава. — Защо се страхуваш? Защо не можеш да се срещнеш с мен?
— Знаеш защо — дрезгаво отговори другият. — Наблюдават ни. Имам си свои собствени проблеми. Съдията, Негово превъзходителство Амеротке, души навсякъде, рови се във всичко, а има и други като него. Започва да става твърде опасно. Снощи бе направен опит за покушение срещу живота на фараона. Тук, в този храм, част от библиотеката беше опожарена.
Темеу настръхна. Той и спътниците му бяха дочули някои слухове, но Наратуша им бе наредил да не си пъхат носа там, където не им е работата, и дори да не обсъждат тези въпроси, за да не провокират царската кучка да подозира, че някой от либийците е замесен в тези инциденти. Той бе отхвърлил слуховете за опита за отравяне като възможна проявя на истерия и параноя, а пожарът — пожарът сигурно беше инцидент?
— Кажи ми — приведе ниско глава Темеу — за пожара.
— Не е било инцидент — отвърна гласът. — Изобщо. Амеротке е бил там преди това и е търсил някакъв конкретен ръкопис. Убедени са, че е било палеж.
— Защо?
— Може би за да се прикрият някакви улики. Аз самият не знам нищо.
— Нещо друго?
— Амеротке и началникът на Меджай Надиф с всеки изминал час стават все по-любопитни. Това, както вече казах, е много опасно.
— Опасността ще отмине — убедително прошепна Темеу. — Тогава ще се срещнем отново. Нали? Ще се шляем из някоя усамотена градинка в храма, ще полегнем на сянка, където тревата е сочна и свежа…
Чу звук, от който разбра, че свещеникът стана и избяга през малката вратичка. Темеу се засмя тихичко. Изправи се и се облегна на стената, хвърляйки бърз поглед по рисунките срещу себе си. Жрецът нямаше друг избор, освен да дойде тук, да го слуша и да му каже всичко, което знае. Темеу шумно си пое дъх. Време беше да тръгва. Излезе от параклиса и се смеси с навалицата, следвайки пътеката през храмовия двор. Погледна част от почернелите руини на Къщата на книгите. Не спря да ги разглежда, а бързо продължи нататък. Най-сетне стигна до Вратата от слонова кост, незабележим сред тълпата, блъскаща се напред-назад, и подмина храмовите стражи, полегнали в сенките на кана с бира. Проправи си път през вратата и излезе на широката алея, която водеше към града.