Отровителят от Птах
- Автор: Догерти Пол
- Серия: the egyptian mysteries #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жана Тотева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровителят от Птах». Краткое содержание книги:
Египет! Наратуша изскърца със зъби. На запад се простираше изгарящата огнена пещ на опалените пустинни земи, стотици мили пустош, които трябваше да изминеш, ако искаш да достигнеш до плодородната ивица покрай Великото зелено море. Хората му трябваше да оцеляват там, заклещени между две пустини — едната от пясък, едната от солена вода. Ако Наратуша постигнеше своето, либийските племена щяха да минат като опустошителна вихрушка, да смажат до крак многобройните редици на фараонската кавалерия, да прекосят Линията Тутмос и да стигнат до плодородните брегове на Нил. Щяха да разграбят големите градове, да залеят Египет с вълната на своите войски, които щяха да нахлуят по реката. Кой знае какво можеше да крие бъдещето за един преуспял либийски военачалник? Дали накрая нямаше да сложи двойната корона и да хване жезъла и боздугана? Ами Хатусу, царствената кучка? Наратуша затвори очи и запъшка от удоволствие. Ах, как му се щеше да хване тази имперска кучка в ръцете си и да й покаже кой е истинският господар!
Чу рязко покашляне и отвори очи. Темеу, негов роднина и близък съратник, го гледаше втренчено и многозначително. Красивото лице на младия мъж бе изопнато и разтревожено, очите му излъчваха предупредителни сигнали. Наратуша се опомни. Вождовете, насядали в кръг около него, не бяха врагове, но в никакъв случай не му бяха и приятели, бяха само сподвижници в това, което Наратуша наричаше своето „велико начинание“ срещу могъщия Египет. Не всички заслужаваха доверие. Някои бяха свързани от кръвта, други от общата си омраза към фараона и от изгаряща жажда за египетските богатства, но нямаше почти нищо друго. Наратуша се захили, очите му засвяткаха. Не биваше да забравя да се усмихва отново и отново, а не да показва истинските си чувства. Трябваше да впечатлява тези воини, да ги респектира със своята хитрост и лукавство.
— Кой ли е виновен за отравянията? — запита Темеу, за да отвлече вниманието от Наратуша.
— Е, не и ние! — подигравателно каза Сивобрадия, предизвиквайки смях сред околните.
Наратуша остана невъзмутим. Вождовете приеха този коментар за забавен, но Наратуша и Темеу тайничко бяха обсъждали и подобна възможност. Не всички вождове искаха мир. Някои открито завиждаха на Наратуша за това, че чрез преговорите е придобил власт над тях. Дали някой от всичките не бе виновен за позора, който се случи в храмовия двор? Опит да бъдат провалени плановете му, преди да са се осъществили.
— Сигурни ли сте? — гласът на Наратуша, остър и груб, пресече краткото развеселяване. Той насочи пръст към Сивобрадия. — Ти пи последен, след Темеу. Ти подаде винената чаша на техния жрец.
Останалите вождове се напрегнаха. Наратуша бе заявил гласно подозрението, което някои от тях също бяха обсъждали помежду си. Сивобрадия попипваше кораловата си огърлица, окачена на прогизналия му от пот врат. Очите му, черни, предпазливи и хитри, блестяха на скулестото му лице; той се насили да издържи на втренчения поглед на Наратуша.
— Как бих могъл аз — спокойно и саркастично каза той — да отровя виното?
После разпери ръце и скъпоценните пръстени по пръстите му засвяткаха на светлината, проникваща през клоните над главите им:
— Каква отрова изобщо бих могъл да имам?
Наратуша кимна, сякаш му повярва.
— Бяха ли изследвани утайките от виното? — попита друг вожд, опитвайки се да разчупи напрежението.
— Да — резкият отговор на Наратуша въдвори тишина сред шептящия кръг около него. Той кимна, взирайки се напред, сякаш виждаше нещо, което те не можеха да видят. Знаеше какво следва. Трябваше да убеди тези хора, че мощта и влиянието му са огромни и се простират надалече.
— Откъде знаеш това? — попита Сивобрадия.
Наратуша всмукна въздух през зъби и присви очи. Беше твърдо решен да покаже на Сивобрадия, който се мислеше за лукав като чакал, че е много по-добър от него.
— Знам — прошепна той, протягайки се, — защото знам! — Огледа се наоколо и се усмихна. — Имаме шпиони по високите етажи, при министрите на Египет.
— Невъзможно! — възрази Сивобрадия.
— Темеу, лъжа ли? — обърна Наратуша се към красивия си братовчед.
— Ти говориш с гласа на истината — потвърди Темеу. Той наблюдаваше лицето на Наратуша, чудейки се дали хитрият му, коварен военачалник не подвежда и него, и цялата им група.