Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Подсмихнах се, вече не толкова бурно. Но въпреки всичко беше странно, че тя беше влязла тук. Очевидно беше тръгнала на лов, но „Браун Шугър“ не беше подходящото място. Естествено, възможно бе да е дошла заради музиката, да си почине от работа или за каквото и да е, но начинът, по който веднага се беше огледала, начинът, по който моментално заби Докс…
Може да е действала според обстоятелствата.
Не действаше според обстоятелствата. Действаше съвсем целенасочено.
Започнах да предъвквам тази мисъл. След това като полусъзнателна стенографска сигла, едновременно, а не парче по парче, истината изникна в ума ми.
Ако някой иска да се добере до двама ви с Докс, първото нещо, което ще направи, е да ви раздели. За тази цел, ако е умен, ще приложи похват, който поне временно ще притъпи чувствителността ти към несъответствията в местната обстановка. Ще ти даде нещо, върху което да се съсредоточиш. Един катой, например. Което да те накара да си кажеш: „Ето какво не ми е давало мира — той въобще не е жена!“ А пък ако не забележиш, и един от двама ви тръгне с нея… бам! Ето го начина да ни раздели.
Сигурно би било по-лесно и по-директно примамката да е истинска жена. Но катой си има своите предимства. Една жена-момче може да се погрижи по-добре за себе си, когато стане напечено. И освен това е свикнала да играе роля, да се представя за нещо, което не е, да лъже хората, да ги подмамва.
Кръвта се отдръпна от лицето ми и сърцето ми забумтя лудо от прилива на адреналин. Ако Докс не си беше тръгнал, сигурно щеше да ми се присмее. Не ми пукаше. Някои неща можех да променя заради приятелството ни. Инстинктът в червата никога нямаше да е едно от тях.
Изправих се и закрачих към вратата толкова бързо, колкото можех да остана незабелязан. Надявах се да греша, но знаех, че съм прав.
14.
За миг, след като излязох от бара, не се фокусирах върху нищо конкретно.
Попих всичко наведнъж: разположението на масите пред заведението и клиентите по тях, паркираните коли, минувачите.
Движение право пред мен: мускулест тайландец в черна тениска, двайсет и няколко годишен, подпрян на едно такси до тротоара, изправящ се в момента.
— Трябва такси? — попита със силен тайландски акцент и тръгна към мен. — Мога откарам. Има брояч. Много добър.
Ръцете му бяха празни и все още беше на повече от три метра от мен. Огледах се набързо за Докс. Беше излязъл преди по-малко от половин минута и можеше още да е наоколо. Не го видях. Но нямах време нито да се оглеждам повече, нито да се тревожа какво е станало с него.
Проверих фланговете си.
Ляв фланг: бял мъж, наближаващ петдесетте, сам на една от масите на тротоара.
Десен фланг: двама тайландци, двайсет и няколко годишни и във форма като първия, наблюдаващи ме определено съсредоточено и плавно надигащи се от масата.
Дали подобно оправдание щеше да издържи в съда? Ваша чест, партньорът ми си тръгна, след като попадна на жена-момче. Аз излязох навън. Някакъв тип ме попита дали ми трябва такси, а мъжете отдясно ме гледаха с „онзи поглед“, знаете какво имам предвид. Затова ги избих до крак.
Естествено, че нямаше да издържи. Но едно от нещата, които отличаваха хората като мен от обикновените цивилни и мъртвите оперативни агенти, е абсолютната способност и абсолютната воля да се действа решително при доказателства, заради които цивилизованото общество ще те направи за смях, а съдът ще те вкара в пандиза. Знаеш и толкова. Не чакаш повече доказателства. Действаш. Ако сбъркаш, живееш с последствията. Ако сбъркаш в другата посока, изобщо не живееш.
Мъжът пред мен вече беше на два метра разстояние.
— Трябва такси? — попита втори път. Дясната му ръка помахваше в жест „Хайде, качвай се“.
— Да — отвърнах. Пристъпих към него, сякаш се канех да го заобиколя от дясната му страна. Той се усмихна. Усмивката му трябваше да е дружелюбна, но на мен ми се стори хищническа.
И аз се усмихнах, любезно, все едно исках да кажа: „Много мило от твоя страна, тъкмо се чудех какво ще правя“. Той кимна, повярвал, че всичко ще стане лесно.
Но нямаше да е лесно. Изобщо нямаше да е лесно.
Малко преди да се изравня с него, сграбчих дясната му китка с лявата си ръка и преметнах ръката му през моята. Обхванах трицепса му и го притеглих към мене. Тежестта ми върху ръката му го издърпа напред и докато минавах зад гърба му отляво, видях зяпналата му от учудване уста. Очевидно не беше подготвен за реакцията ми.
Обгърнах кръста му с лявата си ръка и сграбчих дясната му китка. Придърпах го, а той изръмжа, защото му бях изкарал част от въздуха. Сега и двамата бяхме с лице към заведението. Двамата мъже, които преди малко се изправяха, вече бяха на два метра вляво от нас. Видях как физиономиите им се втвърдяват. Ръцете им бяха празни и разбрах, че това е трябвало да бъде залавяне, а не убийство. Иначе щяха да имат оръжия и вече щяха да са ги използвали.