Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
В едва забележимата долина, която се вдлъбваше в степта, пасяха сто хиляди, а може би и двеста хиляди сайгаци. И над тях висяха в небето стотици орли. От възвишението князът виждаше цялото стадо, което постилаше степта с червен килим. И там, където сайгаците пасяха гръб до гръб, тъканта на килима сякаш беше стегнато вързана — възел до възел, а там, където сайгаците се разреждаха, нишките като да бяха поизтрити, та прозираше бледото зелено сияние на младата трева. И стадото се гънеше и разпущаше — сякаш го пасяха невидими пастири, и се люлееше и разливаше, сякаш беше огнено езеро. Да, червено езеро намяташе степта, а степта лежеше върху огромно кълбо. И това езеро преливаше оттатък видимата извивка на кълбото — и може би там се сриваше в бездна като червен водопад.
А князът видя напред в степта трупа на полуизяден сайгак и като препусна, пропъди от мършата двойка орли. И се наведе от седлото, та видя рогата на сайгака. Рогата се издигаха като лира върху оглозгания череп и се виждаше, че са полупрозрачни като копитцата на новороденото козле. И се знае, че прахът от тези рога връща силата на немощни мъже. И тъй като китайските търговци купуваха всяка година по сто хиляди чифта, князът се изплаши и го досмеша, като си помисли колко мъже не изплащат дълговете си към своите жени.
В това време някъде напред към небето се вдигна самотно перо дим. И се чуха резки повели по стотни и по десетки, та конниците започнаха да запретват десните си ръкави и да вадят саби, та остриетата засветиха на слънцето. А стадото се разливаше напред и не вървеше нито по-бързо, нито по-бавно.
Редицата от конници препусна през зелената степ към червеното стадо. И крайните сайгаци, като видяха и чуха конниците, започнаха да блъскат глави в сайгаците пред тях, но тъй като стадото пасеше гъсто, глава до глава, почнаха да скачат и да се катерят по гърбовете на по-предните сайгаци. А отляво, отдясно и отпред редиците на десет хиляди конници свиваха пръстен около стадото. И само отделни сайгаци се промушваха между конниците и политаха в степта. Чак тогава се виждаше как умее да бяга сайгакът, протегнал врат напред, с муцуна, която пори въздуха. И се виждаше как лети като червен пламък, който оставя блясъци във въздуха, та и най-добрият кон едва ли би го стигнал.
А конниците врязаха конете си сред стадото и почнаха да убиват. И князът смушка белия жребец, та той си проби път през рижавите тела. И князът се уплаши, че някой сайгак може да забие тънките си рога в корема на коня. Защото вляво и вдясно, и встрани, и отпред, и отзад — навсякъде се блъскаха гърбове и светли рога мушкаха въздуха, сякаш от вълните на алено море се вдигаха безброй извити змии. А после стадото успя да пробие някъде надясно и сайгаците потекоха вече като вълни на бавна река и повлякоха княза и коня му. И князът видя, че конниците се навеждат от седлата и забиват сабите си в сайгаците. И също извади меча си и почна да мушка гърбовете и вратовете встрани от коня си. А понякога острието влизаше меко и бързо под плътта, пък понякога удряше в кост и отскачаше. Щом се забиеше в тялото на сайгака, острието заиграваше в ръката на княза и той се уплаши, че някое животно може да изтръгне меча от ръката му. И той усещаше как се предава по желязото предсмъртното мятане и трепетът на ужасената плът, която страда и умира. И този предсмъртен трепет стигна до сърцето на славянина.
И кръв пръскаше отвсякъде и обливаше славянина. Ужасените сърца на пронизаните животни на тласъци хвърляха червени струи кръв върху нозете му и дори понякога до лицето му. Тези струи заливаха и жребеца, та животното като че ли побесня и започна да цвили. А може би някъде беше го ранил рог на сайгак.
И князът гледаше как червените вълни носят конниците и как конниците се навеждат наляво и надясно, за да забият остриетата на сабите си. Отстрани приличаха на гребци в едноместна ладия, които гребат ту надясно, ту наляво с единственото си весло. А някои от сайгаците се възкачваха върху други сайгаци, сякаш искаха преди смъртта си още веднъж да продължат своя сайгачи род. Тогава главата на възкачения сайгак идваше на височината на човешка глава и с неуловим замах конникът отсичаше сайгачата глава и тя отскачаше, и кръв бликваше в две струи нагоре. А князът си помисли, че сабята също така лесно би отсякла и глава на човек.
И реката от сайгаци усилваше течението си, та скоро разбърканото биене на копита се подреди и почна да се чува като че ли ритъмът на една и съща бърза песен. С трепетен тропот на копита стадото се понесе нанякъде.