Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
Никак не ми се отиваше у Хилински, но се налагаше. Може да е узнал нещо от Шчука? Не биваше аз, съмнителното лице, да бягам от закона. Но все отлагах и отлагах. Отидох при „светия Герард“, купих си цигари, този път имаше „Шипка“, а „БТ“ само едно кашонче. Бях му благодарен, задето ми го бе запазил.
— Задълго ли пристигнахте, другарю Космич?
— Не, за два дена, сетне отново…
— Все търсите, а? — запита той.
— Все търся.
— Случва ли се да намирате?
— Случва се… Най-често намирам… А сега трябва да пробивам стени с глава и със задник. — Отлагах посещението у Адам, колкото можех. — Проста работа.
— Хм. Човешките истории са повечето все такива „прости работи“.
Все пак тръгнах към своята голгота. Когато Адам ми отвори, сякаш ме халосаха по главата с тъпото на брадва.
… До масата седяха и пиеха чай полковник Шчука и Ростик Грибок. Тази идилия ми взе ума. И в същото време ужасът ми изчезна. Той бе у мен през цялото време. Ужас. Ужас от онази бележка. От собствения ми почерк. Откровено казано, нито преди това, нито по-късно съм се страхувал дори в най-сложни ситуации. Но едно нещо е да убиваш на война, дори на улицата, когато се биеш с бандити в състояние на афект. Съвсем друго нещо е, когато между теб и другаря ти застават някакви пари, когато човек заради наследство убива единствения си приятел. При това като го измъква тъй подло от къщи…
Едва когато хората — всички хора — разберат това, ще настъпи справедливостта. Преди това няма смисъл да я очакваме.
— Каква е тази врява у вас като в баня?
— Гюрултия — неочаквано се обади Грибок — също като в баня или в залата за свиждания на четвърти километър.
— Да не сте били там? — запитах аз.
— Бил съм. Но да ме затваря — не дай боже…
Наистина за там ли е такава огромна гъба? Празни приказки.
— Навред съм бил — каза Ростик.
— Е, на северния полюс не сте били — рекох аз.
— Стига вече — изведнъж отряза Шчука. — Не виждате ли, че едвам е жив от лоши предчувствия? Само такива глупаци като нас могат да се шегуват дори под бесилката.
— Вярно — признах си аз. — Понякога ужасно ме боли главата. Някакви кошмари ме мъчат.
— Преуморен си, момче, почини си, поспи, поплавай, влюби се — каза Шчука. — Зарежи тая работа. Не струва пукната пара. Помисли си за какво се блъскаш толкова? От пусто в празно! А за твое успокоение ще ти кажа: почеркът не е твой, Антос. Доказа го графологичната експертиза. Почти не се различава, но не е твоят. Хартията е твоя.
Главата ми се замая. Напоследък така ме цепеше, че се страхувах да не съм сторил нещо и да не помня. Затова не реагирах на последните му думи.
— Кой е идвал у вас? — запита Шчука. — Кой познава почерка ти?
— Ами-и, тате, леля… Вие… Е, съседите… Марян… Някои колеги от работата.
— Отпадат.
— Е, не ми се вярва да са жени — внезапно се намеси Хилински. — Пък и тя беше една и вече я няма.
Бях му благодарен, че не позволи да назова името на Зоя.
— Добре — каза Шчука. — Това сто на сто не е свързано със старата ти история. Впрочем вземи книгата — това са няколко копия. Оригиналът ще остане у нас. Какво ново при тебе?
Разказах им накратко.
— Това вече е интересно — каза Шчука. — Дори ние не знаем подробности за разстреляните. Ако узнаеш нещо интересно — кажи на него — кимна той към Адам. — И се занимавай само с работата си.
Ех, как да се занимавам само със своята работа!
— А за онзи Висоцки, дето бил обесен през тридесет и девета — продължи Шчука, си спомням. Този процес бе един от най-шумните. Наистина казваха, че имал политическа основа. Но друго нищо не знаем. Архивите изгоряха.
Отново си налях вода и я изпих.