Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Този път останах в Токио половин месец — рече лейтенант Мамия — и вие сте последният човек, на когото нося нещо за спомен. Сега вече смятам, че мога да се прибера в Хирошима.
— Надявах се да посетя дома на господин Хонда и може би да запаля в негова памет тамян — споделих аз.
— Много похвално намерение, но домът на господин Хонда — а сега и гробът му — се намират в Асахикава, префектура Хокайдо. Роднините му пристигнаха от Асахикава, за да приберат вещите, които е оставил в къщата в Мегуро, и сега там няма нищо.
— Ясно — казах аз. — Значи господин Хонда е имал близки, а е живял в Токио сам, далеч от тях.
— Точно така. Големият му син, който живее в Асахикава, се притесняваше, че баща му живее сам-самичък в големия град, и знаеше, че отстрани на това не се гледа с добро око. Доколкото знам, се е опитал да убеди баща си да се пренесе при него, ала господин Хонда е отказал категорично.
— Значи е имал син? — попитах аз, донякъде изненадан. Винаги си бях представял, че господин Хонда си няма никого. — А жена? Съпругата на господин Хонда починала ли е?
— Доста сложно е. След войната госпожа Хонда се самоуби заедно с любовника си. Май през петдесета или петдесет и първа година. Ала не знам подробности. Господин Хонда не е споделял много, а аз, разбира се, не бих си позволил да питам.
Кимнах.
— След това господин Хонда гледаше сам децата си — син и дъщеря. Когато те си поеха по своя път, той дойде в Токио и започна да работи като гадател, както знаете.
— А какво е работил в Асахикава?
— Имаха с брат му печатница, бяха съдружници.
Опитах се да си представя господин Хонда, както стои по работен гащеризон пред печатарската машина и преглежда коректура, но за мен той бе доста мърляв старец в мръсно старо кимоно с колан като на домашен халат, който и зиме, и лете седи досами огнището и си играе с пръчиците за гадаене по ниската маса.
Лейтенант Мамия развърза чевръсто с единствената си ръка вързопа, който беше донесъл. Вътре имаше пакет с формата на кутия за сладкиши. Беше увита в амбалажна хартия и няколко пъти беше пристегната здраво с канап. Лейтенантът я сложи върху масата и я побутна към мен.
— Това е предметът за спомен, който господин Хонда е оставил да ви предам — обясни той.
Взех го. Беше съвсем лек. Направо не си представях какво може да съдържа.
— Да го отворя ли? — попитах аз.
Лейтенант Мамия поклати глава.
— Съжалявам, но господин Хонда е посочил изрично, че желае да го отворите насаме.
Кимнах и върнах пакета на масата.
— Всъщност — продължи гостът — получих писмото на господин Хонда точно един ден преди той да умре. В него пишеше нещо от рода: „Много скоро ще умра. Не ме е страх ни най-малко от смъртта. По волята на небесата ми е отпуснат точно толкова живот. А аз не мога да сторя друго, освен да й се подчиня. Но едно нещо не успях да свърша. В килера има различни предмети, неща, които смятах да дам на някои хора. Сега вече надали ми остава време да го направя. Ето защо ще ти бъда изключително признателен, ако ми помогнеш, като занесеш предметите за спомен на хората, посочени в приложения списък. Напълно си давам сметка колко нахално е от моя страна, но наистина се надявам да бъдеш така любезен да го възприемеш като последното ми желание и да го изпълниш вместо мен.“ Трябва да призная, че бях направо смаян, задето получавам писмо от господин Хонда. Не поддържах връзка с него от години — може би шест-седем години без нито една дума. Незабавно му пратих писмо, но отговорът ми се е разминал по пътя с писмото, с което синът на господин Хонда ме известяваше, че той е починал. — Лейтенант Мамия отпи от зеления чай. — Господин Хонда е знаел кога точно ще умре — продължи той. — Явно е достигнал състояние на духа, каквото човек като мен не може и да се надява да достигне. Както сте отбелязали и в пощенската си картичка, нещо у него трогваше дълбоко хората. Усетих го още от деня, когато се запознахме през лятото на хиляда деветстотин трийсет и осма година.
— О, сигурно сте били в една и съща част с господин Хонда по време на битката при Номинхе?
— Не, не съм бил — отвърна лейтенант Мамия и прехапа устна. — Бяхме в различни части, дори в различни дивизии. Действахме заедно по време на малка военна операция преди битката при Номинхе. По-късно ефрейтор Хонда беше ранен в сражението при тази река и бе върнат в Япония. Аз не съм участвал в битката при Номинхе. Изгубих ръката си — вдигна той протезата с ръкавицата — при съветското настъпление през август четирийсет и пета година, точно когато войната свършваше. По време на битката срещу танкова част бях улучен от тежка картечница. Изпаднах в безсъзнание и съм се свлякъл на земята, а съветски танк е минал през ръката ми. Бях пленен, лекуван в болница в Чита и пратен във военнопленнически лагер в Сибир. Държаха ме там до четирийсет и девета година. Прекарах на континента общо дванайсет години, откакто през хиляда деветстотин трийсет и седма година ме мобилизираха — през цялото това време не съм стъпвал на японска земя. Близките ми мислели, че съм загинал в бой със съветските части. Направили ми гроб на селското гробище. Преди да напусна Япония, имах уговорка с едно момиче, но когато се върнах, то вече се бе омъжило за друг. Дванайсет години са много време.