Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Стъписан и разтревожен, аз излязох от водата, понесъл мокрите си дрехи, и тръгнах към селото. По пътя спирах два пъти и гледах доколко е придошла реката. Тя бързо заля стръмните брегове, а после обширната полегата равнина започна да потъва под всепоглъщащия потоп. Всичко се случваше толкова бързо — придошлата река заливаше равнината, настъпваше към селото с бавен човешки ход. Уплаших се и хукнах да предупредя селяните.
— Реката! Реката идва! — крещях аз на развален марати.
Селяните усетиха тревогата ми, но не ме разбираха. Те се скупчиха около мен. После извиках Прабакер и го затрупах с въпроси.
— Лин, какво ти става? Хората много се тревожат за теб.
— Реката! Тя приижда бързо! Ще помете селото!
Прабакер се усмихна.
— О, не, Лин. Това няма да стане.
— Казвам ти! Видях я. Прабу, не се шегувам! Шибаната река ще ни наводни!
Прабакер преведе на другите. Всички се засмяха.
— Луди ли сте? — изкрещях отчаяно. — Никак не е смешно!
Те се разсмяха още по-силно, струпаха се около мен и започнаха да ме галят и потупват, за да ме успокоят, а засмените им гласове ми говореха успокоителни думи и въздишаха. После, начело с Прабакер, ме забутаха и повлякоха към реката.
Реката, само на неколкостотин метра по-нататък, не беше река, а потоп: огромен кален потоп, който помиташе долината с могъщи вълни и въртопи. Докато стояхме там, дъждът удвои силата му, а дрехите ни подгизнаха като пръстта. Придошлата река продължаваше да вилнее и да поглъща земя с всеки удар на сърцето ми.
— Виж онези пръчки, Лин — посочи ми Прабакер с особено дразнещ успокоителен тон. — Това пръчките за играта на наводнението. Помниш ли кога хората ги забиха в земята? Сатиш и Пандей, Нараян и Бхарат… Помниш ли?
Помнех. Преди дни имаше някаква томбола. Написаха сто и дванайсет числа на листчета за всеки мъж в селото и после ги смесиха в празно гърне за вода, наречено матка. Мъжете се наредиха да теглят числата, а после разбъркаха същите листчета в гърнето за втори път. На едно малко момиченце предоставиха честта да изтегли шестте печеливши числа от гърнето. Цялото село наблюдаваше церемонията и ръкопляска радостно на победителите.
Шестимата печеливши се удостоиха с правото да забият в земята дървени колове, високи малко повече от метър. Тримата най-стари мъже в селото също имаха право да забият дървен кол, без да участват в томболата. Те прилежно избраха местата и по-млади мъже побиха дървените им колове в пръстта. Когато всичките девет кола бяха забити, вързаха знаменца с името на всеки, а после хората се прибраха по къщите.
Наблюдавах това на сянка под едно клонато дърво. Точно тогава работех по малкия си разговорник на марати с фонетично изписани думи, които чувах всеки ден из селото. Не обърнах особено внимание на церемонията и така и не попитах какво цели.
Докато стояхме под поройния дъжд и наблюдавахме как реката пълзи към нас, Прабакер обясни, че дървените колове били част от играта с наводнението, която се разигравала всяка година. На най-старите мъже в селото и на шестимата победители от томболата се предоставял шанс да предскажат докъде ще придойде водата. Дървените пръти със знаменца от жълта коприна обозначаваха догадките им.
— Виждаш ли знаменце? — попита ме Прабакер и посочи най-далечния кол. — То ще загуби. Реката ще стигне до него и го потопи утре или още довечера.
После преведе на хората какво ми е казал и те избутаха напред Сатиш, якия кравар. Почти потъналият кол беше неговият и той, забил поглед надолу, със засрамен смях прие добродушните задявки на приятелите си и ехидните усмивки на старците.
— А този тук — продължи Прабакер и посочи най-близкия кол, — този тук реката няма да докосне. Тя никога не стига по-далече оттук. Старият Дипакбай избрал мястото да забие кола си. Той мисли, че тази година мусонът ще е тежък.
Селяните бяха загубили интерес и вече вървяха или тичаха обратно към селото. С Прабакер останахме сами.
— Но… откъде знаете, че реката няма да стигне по-нататък?
— Ние сме тук отдавна, Лин. Село Сундер го има на това място от две хиляди години. Съседното село, Натинкера, го има от много по-отдавна, към три хиляди години. На други места, не близо тук, на хората се случва лошо от наводненията през време на мусона. Но не тук. Не в Сундер. Нашата река никога не е стигала толкова далече. Тази година също аз не мисля да стигне чак дотук, въпреки че старият Дипакбай така казва. Всички знаят къде ще спре реката, Лин.