Шантарам

Мъжът се наведе и ме погледна в очите. Лицето му бе сурово безстрастно и много приличаше на моето. Той разтвори скъсаната ми риза и пъхна нещо вътре. Бяха паспортът и часовникът ми.

Станаха, изгледаха Прабакер за последно с непонятна омраза и се качиха в колата. Вратите се затръшнаха и колата офейка, разпръсквайки прах и дребни камъчета.

Мъката на Прабакер — след като се убеди, че не съм пострадал тежко и вече можеше спокойно да реве и хленчи — бе неутешима. Обвиняваше себе си шумно и непрекъснато, че ме е завел в този отдалечен бар и ни е оставил да се натряскаме. Каза съвсем откровено, че с радост би поел раните ми върху своето тяло, ако беше възможно. Знамето на неговата гордост, че е най-добрият бомбайски уличен гид, сега бе наполовина свалено. А страстната му безусловна любов към неговата страна, Бхарат Матаджи, Майка Индия, бе понесла по-тежки удари, отколкото тялото може да понесе.

— Лин, има само едно добро, което можем да направим — заключи той, когато си измих лицето на мивката в голямата баня с бели плочки в хотела. — Като се върнем в Бомбай, трябва да изпратиш телеграма на твое семейство и твои приятели за още пари и трябва да отидеш в твоето посолство на Нова Зеландия да се оплачеш за злополука.

Избърсах си лицето, наведох се над мивката и се огледах в огледалото. Не бях пострадал особено тежко. Оформяше се синина около окото. Носът ми беше подут, но не счупен. Устните ми бяха разранени и подпухнали, а по бузите и челюстта ми имаше драскотини от ритниците. Можеше да е много по-зле и аз го знаех. Бях израсъл в бандитски квартал, в който бандите от работническата класа се дебнеха една друга и бяха безмилостни към самотници като мен, които отказваха да се присъединят към някоя от тях. После и затворът. Никой не ме е пребивал по-жестоко от униформените, на които им плащат, за да пазят мира — от надзирателите. Точно това си бе спомнил гласът, собственият ми глас… Познавам това… Това беше споменът — как трима-четирима офицери от наказателния отряд ме притискат, а още двама-трима ме млатят с юмруци, палки и ботуши. Сигурно винаги е по-лошо да те пребият точно те — нали уж са добрите. Когато те млатят лошите, тогава разбираш и го приемаш. Но когато добрите те приковават с белезници за стена, а после се изреждат да те тъпчат и ритат, цялата система, целият свят троши костите ти. А после — и писъците. Писъците на другите мъже, другите затворници. Всяка нощ.