Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Душата на Рухмабай умирала и може би е щяла да пропадне завинаги, ако от нещастието й не я извадило едно разтърсващо събитие, застрашило цялото село. Банда дакаити — въоръжени бандити — се заселили в района и започнали да искат налози. Съсекли един мъж от съседното село с мачете, изнасилили жена от същото село, а после застреляли друг от селото на Кишан, който им се съпротивлявал.
Рухмабай познавала много добре убития. Бил братовчед на Кишан, който се оженил за момиче от нейното село. Всички мъже, жени и деца от Сундер отишли на погребението. Накрая тя заговорила пред насъбралите се селяни. Била разрошена, кехлибарените й очи блестели от гняв и решителност. Тя упрекнала онези, които искали да угодят на дакаитите, призовала ги да се съпротивяват, да се борят, да убиват, ако е нужно, за да защитят живота и земята си. Смаяни — колкото от внезапното й съживяване след двегодишната скръб, толкова и от войнствената й реч — селяните се развълнували и надъхали. И още там, на място, разработили план за действие и съпротива.
До дакаитите стигнала вестта, че селяните от Сундер са решени да им се противопоставят. Заплахите, престрелките и набезите довели назряващия сблъсък до точката, в която битката била неизбежна. Бандитите пратили заплашително предупреждение, че в определен ден селяните трябва да предадат голям налог, иначе щели да пострадат жестоко.
Хората се въоръжили със сърпове, брадви, тояги и ножове. Жените и децата били евакуирани в съседно село. Страх и съжаление обзели редиците на мъжете, които останали в селото. Неколцина заявили, че борбата им е глупав инат и че да се плащат налози не боляло толкова, колкото от смъртта. Дошли братята на убития, вдъхнали на селяните кураж и утеха и порицали отстъпниците страхливци.
Било съобщено, че по пътя откъм града се задават мъже. Селяните се скрили зад набързо издигнатите барикади между глинените си къщи. Възбудени и уплашени, те тъкмо се готвели да нападнат, когато станало ясно, че мъжете са техни съюзници. Щом седмица по-рано Прабакер чул за войната с дакаитите, събрал група от шестима приятели и братовчеди от бордея, в който живеел, и пристигнал при семейството си. По това време бил само на петнайсет, а най-възрастният от приятелите му — едва на осемнайсет, но били улични бойци от един от най-бандитските квартали на Бомбай. Един от тях — Раджу, високо момче с хубаво лице и бухнала коса като на бомбайска кинозвезда — имал пистолет. Той го показал на селяните и ги насърчил.
Наглите и самоуверени дакаити пристигнали в селото един час преди залез-слънце. Водачът им още не бил довършил първата смразяваща кръвта закана, когато Раджу излязъл от скривалището си и тръгнал право към тях, като стрелял на всяка трета крачка. Брадви, сърпове, ножове, тояги и камъни полетели от барикадите, запратени от отчаяните селяни, за да сеят смърт. Раджу вървял все така уверено и с последния куршум улучил от упор водача на дакаитите в гърдите. Когато мъжът се строполил на земята, бил вече мъртъв, разказваха селяните.
Останалите ранени дакаити се пръснали и повече никой никога не ги видял. Отнесли тялото на убития водач в полицейското управление на окръг Джамнер. Всички селяни твърдели едно и също — че се съпротивлявали срещу дакаитите и в суматохата бандитите сами застреляли водача си. Изобщо не споменали името на Раджу. След два дни празненства младежите се върнали в града с Прабакер. Храбрият и дързък Раджу загинал година по-късно при сбиване в бар. Две от останалите момчета починали при подобни обстоятелства, а друго излежавало дългосрочна присъда в затвора заради престъпление на страстта, свързано с любовта му към една актриса и враждата с неговия съперник.
След като се научих да говоря марати, селяните ми разказваха много пъти за голямата битка. Заведоха ме на историческите места, където се бяха укривали и където се бе състоял боят. Разиграха го няколко пъти, а момчетата винаги спореха кой да бъде Раджу. Не по-малко важни за разказа бяха историите за младежите от града, били се редом с тях. Селяните си припомняха съдбата на всеки от тях — бяха ги научили от гостуванията на Прабакер — и ми я разказваха като част от великата сага. При всички разкази и спорове Рухмабай Каре се ползваше с особено уважение. Те я обичаха, гордееха се с нея и й се възхищаваха за ролята на подбудителка, която бе изиграла с речта си на гробището — първия и последен път, когато бе говорила пред селяните. Уважаваха нейната дързост и силата на волята й. Но едновременно, чрез борбата с дакаитите; празнуваха и нейното завръщане след мъката и отчаянието — завръщането на силната, проницателна, засмяна жена, каквато винаги е била. В това бедно, скромно село никой не се съмняваше и не забравяше, че богатството на селото са хората.