Първа глава
Отне ми много време и платих прескъпо да науча онова, което зная за любовта, за съдбата и за избора, който правим. А прозрях всичко само за миг — докато бях прикован към стената и ме измъчваха. Докато писъците ми раздираха мозъка, осъзнах, че дори и в тази кървава окована безпомощност аз съм свободен — свободен да мразя своите мъчители или да им простя. Зная, че не звучи особено впечатляващо. Но в треперенето и в захапката на веригите, когато нямаш нищо друго, освен тях, за теб тази свобода е истинска вселена от възможности. И дали ще избереш омразата, или прошката, може да е решаващо за живота ти.
В моя случай историята е дълга и гъмжи от хора. Аз бях революционер с изгубени в хероина идеали, философ, изгубил своята почтеност в престъпния свят, и поет, изгубил душата си в затвор с усилено строг режим. Когато избягах от него — прескочих предния зид между две кули с въоръжена охрана — станах най-издирваният гражданин на страната си. Късметът тичаше и летеше заедно с мен към Индия, където влязох в Бомбайската мафия. Работих като контрабандист на оръжие, фалшификатор и черноборсаджия. Оковавали са ме на три континента, пребивали са ме, пронизвали са ме с нож, умирал съм от глад. Отидох на война. Сблъсках се с оръжията на врага. И оцелях, а другите наоколо ми загинаха. Повечето бяха по-добри хора от мен хора, чийто живот бе похабен от грешки или погубен от лош миг на нечия чужда омраза, или чужда любов, или чуждо безразличие. Твърде много от тях аз погребах и оплаквах тяхната история и техния живот, влели се в моя.
Но моята история не започва нито с тях, нито с мафията. Тя започва с онзи първи ден в Бомбай. Точно там съдбата ме вкара в играта.
Късметът раздаде картите, които ме отведоха при Карла Сааранен. И аз разиграх получената ръка още от първия миг, в който погледнах в нейните зелени очи. Така започва тази история, както започва всичко — с една жена, с един град и с малко късмет.
Първото, което забелязах в Бомбай в онзи ден, бе, че въздухът мирише различно. Усетих го още преди да съм видял или чул нещо от Индия, докато вървях по пъпната връв на коридора, свързващ самолета с летището. В тази първа минута в Бомбай мирисът ме развълнува и възхити — мен, избягалия от затвора и новия за широкия свят. Не го разпознах, а и не можех. Днес зная, че това е сладката потна миризма на надеждата — а надеждата е точно обратното на омразата; това е киселият застоял мирис на алчността, а тя е точно обратното на любовта. Това е мирисът на богове, демони, империи и цивилизации, които се възраждат и загниват. Това е мирисът на синята кожа на морето, независимо къде се намираш в Града на островите, и кърваво — металният мирис на машините. Така миришат мърдането, сънят и изпражненията на шейсет милиона животни, повече от половината — човеци и плъхове. Мирише на разбити сърца и на борба за живот, на съкрушителни провали и любови, от които се ражда смелостта ни. Мирише на десет хиляди ресторанта, пет хиляди храма, светилища, църкви и джамии, на сто пазара, които продават изключително парфюми, подправки, тамян и свежо набрани цветя. Карла веднъж го нарече най-лошия хубав мирис на света — и беше права, разбира се, както беше права за всичко. Но сега, когато се завръщам в Бомбай, първото усещане за града е този вездесъщ мирис, който ме посреща и ми известява, че съм си дошъл у дома.
