Белия дявол — Синове

Марс отиваше да изпълни кървавия каприз на младия княз. Знаеше шест имена и това беше всичко. Абдула паша, началникът на джамаата, Нур Ахмед бег, Муртаза ага, това бяха офицерите и сигурно имаше някакъв начин да ги открие, но Сали Садък и Шукри не носеха ни титли, ни звания и най-вероятно бяха аджамиоглани като самия Вангел. Как, по дяволите, щеше да ги намери сред няколко хиляди момчета?

Незаконороденият изчака нощта да скрие сенките и преди изгрева на луната започна да катери крепостната стена. Зидът беше грапав, лесно препятствие, но когато легна между бойниците, разбра, че само на лунна светлина може да преброи вишките на стражата. Градът спеше, тук-там скитаха кучета, пръхтяха коне, котки, безшумни като духове изрязваха силуетите си върху бронза на луната. Загърнат в ямурлука, или трябваше да чака деня, или още сега да се снабди с документи и дрехи. „Документи?“ Марс беше започнал да разбира турски, но ако се наложеше да показва тескере, с него беше свършено. „Никакви документи, но дрехи ми трябват веднага!“ Оставяйки сянката след себе си, Марс дотича до най-близкия страж, закла го в движение, метна трупа на рамо и хукна из тесните сокаци. Не лавнаха кучета, никой не чу смъртта на аскера, никой не тръгна след убиеца му. Марс прехвърли трупа в някакъв двор, скочи след него, съблече го, затрупа го с върше, прехвърли се обратно на улицата и тръгна към реката. Мъртвецът беше значително по-дребен от него, но чалмата и елека му станаха, а като върза пояса и го набучи с ятагана и пищовите, вече знаеше, че единствено говорът можеше да го предаде. „Избивам враговете ти, Бели дяволе!“ — мислеше той, докато избираше каруца на градския пазар, в която да дочака сутринта.

Еничарската казарма, или джамаата, както го наричаха османлиите, представляваше три едноетажни тухлени постройки, една зад друга и пред тях нещо средно между дворец и лятна къща, в която вероятно се помещаваха велможите. Пълзейки към казармата, Марс закла три кучета, загуби три ножа, но се добра до телената ограда, потъна в магарешките тръни и зачака Вангел. Рано или късно младият княз щеше да се появи на плаца. Не му трябваше много време, за да разбере, че ниският кривокрак учител по езда, който биеше момчетата с дълъг триезичен бич, се казва Нур Ахмед бег. Името му кънтеше ту в молби за милост, ту в проклятия, ту през горък детски плач. Часовете се нижеха един след друг, но Вангел или не беше в джамаата, или не излизаше от спалните помещения. На свечеряване се появи и Муртаза ага. Долетя на разпенена кобила, скочи на плаца и заповяда на зурнарите да свирят сбор. Муртаза беше красив мъж, пъргав, строен, но очите му гледаха мръсно и ядно като у невестулките, а високият му писклив глас на евнух всяваше видим ужас у момчетата…