Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Ясно. Е, в такъв случай вероятно ще можете да ни помогнете, господин Уигън — издърпвам от чантата си превода на пророчеството, после му го подавам. — Това е пророчество, което все още не можем да разчетем. Мадам Берие ни каза за Самхейн, ала не успя да ни обясни връзката с каменната змия. Мислеше, че думата „Аубур“ звучи като нещо, което е в областта на вашите познания.
Той кима с глава и свива устни.
— Това е страшно интересно. Страшно интересно наистина.
Слага листа на коленете си и отпива от чая си с вид, който говори, че няма да каже и дума повече.
Прокашлям се.
— Да, така…
— Онова, което искаме да знаем, господин Уигън — намесва се Луиса, — е дали можете да обясните тази връзка.
Той изглежда изненадан, сякаш за подобно нещо и дума не е ставало. Става и се отправя към една от грохналите лавици, взира се в томовете върху нея, сякаш познава всеки един от тях, въпреки че са подредени на случаен принцип. Отнема му по-малко от десет секунди да измъкне подвързаната с плат книга от рафта. Обръща се отново към нас, заема мястото си край камината и започва да разлиства страниците й, като сегиз-тогиз отпива от чая си.
Луиса се навежда толкова силно напред, че се страхувам да не падне от стола си. Свила е устни и аз мога само да гадая каква воля е нужно да прояви, за да не сграбчи книгата от ръцете на господин Уигън и да започне сама да я прелиства. Ала господин Уигън нито мърмори, нито казва нещо. Той просто разлиства страниците, прави го бавно и внимателно, докато най-после спира някъде към края й.
Подава ми книгата с обяснението:
— Виждате ли, вече не е известен като Аубур. Вероятно затова Силвия е изпитала затруднение. Аубур е старото му име. Вече го наричаме Ейвбъри.
Вътре някакъв художник е нарисувал малък знак във формата на окръжност, през която преминава някаква линия. Не ми говори нищо.
— Не разбирам. Какво е това?
Подавам книгата на Луиса от страх, че може да й стане нещо, ако не я накараме да действа, а я оставим само да седи и да слуша господин Уигън.
— Ето, тук е нарисуван каменен кръг! Не толкова известен, но все пак каменен кръг.
Описанието му отключва нещо в паметта ми.
— Каменен кръг ли? Като големия кръг в Англия? Стоунхендж?
Той кима с глава.
— А, да! Стоунхендж. Онзи, за който всички са чували, ала на Британските острови, пък и не само там, са разпръснати още много такива кръгове.
Книгата сега е върху Сонините колене. Тя вдига поглед към господин Уигън.
— И този… Ейвбъри е един от тях? Един от каменните кръгове?
— Да. Така е. — Изглежда, няма какво повече да каже по въпроса.
Луиса развълнувано ме поглежда и продължава:
— Ами каменната змия? Защо пророчеството нарича Ейвбъри с такова странно име?
— Е, това е чудно наистина. Малцина знаят за връзката между Ейвбъри и змията, но ако някой я проследи, ще открие, че Ейвбъри е описан във форма на змия, нали разбирате? Змия, която преминава през кръг.
Тревожното изражение върху лицата на Соня и Луиса вероятно отразява собственото ми изражение, тъй като минаващата през кръга змия много прилича на змията, виеща се около кръга, отпечатана и на медальона, и на знака, който и трите носим върху китките на ръцете си.
— Но какво означава каменният кръг там, в Англия, и какво общо има той с нас? С пророчеството? — пита Луиса.
Вземам превода на древния текст от масата и започвам да чета на глас:
— Роден с първото дихание на Самхейн в сянката на мистичната каменна змия на Аубур.
Поклащам глава и поглеждам към господин Уигън.
— Ключовете. Нещо, свързано с ключовете, се оформя край Ейвбъри… Кои градове са наблизо? Вероятно до Ейвбъри съществува град, където са скрити ключовете? Или където са били направени? Може би град, известен с кованото си желязо?
Господин Уигън се почесва по главата, челото му се бърчи от мислене.
— По-голямата част от каменните кръгове се намират на странни места, струва ми се… Но аз със сигурност разполагам с нещо, което би ни помогнало.
Той става от стола и прекосява стаята в посока на огромното писалище, подпряно на едната стена и обсипано с какво ли не. Отваря най-долното чекмедже, започва да тършува в него и измъква руло хартия. Размахва го във въздуха.
— Ето! Елате да видите!
Той не си прави труда да разчисти бюрото, а поставя рулото най-отгоре върху неразборията от листове и книги, започва малко по малко да го развива и на нас ни става ясно, че това е географска карта. Луиса я затиска в ъглите с камък, две книги и стъклен буркан и ние започваме да четем.