Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
Прегледа имейлите и собствените си бележки по случая, разигра наум разговорите си с Болд и се опита да сглоби парчетата на пъзела.
Едно от нещата, които му дойдоха наум, бе за хората, приети в спешното отделение в нощта на смъртта на Гейл. Ако оттам изскочеше нещо обещаващо, трябваше да ги открие. Тормозеше го мисълта за електронния списък в Луизиана с всички засегнати от делото срещу Гейл. Точно на такова нещо би се нахвърлил един журналист. Той прати втори имейл на Болд, питайки го дали би могъл да задейства връзките си, както бе предложил.
Затвори телефона, след като се бе обадил пак на Нанси, за да поиска данните от спешното отделение за въпросната нощ, и усети, че главата му се замая.
Имаше нужда от храна. Имаше нужда от време.
Поръча си ядене по телефона, обади се на Лиза и я помоли да остане с момичетата.
Нанси влезе в кабинета му, размахвайки лист хартия.
— Данните от спешното отделение — каза тя и го сложи пред него.
Уолт вдигна листа и зачете. Двама приети, едно дете със счупен глезен и един случай с рана от брадва в крака. Взираше се в листа, а в главата му се въртеше острият сарказъм на баща му за това, колко неистинска е работата на сина му в сравнение с тази в големия град. Всяка болница в Сиатъл вероятно приемаше по дузина случаи на нощ, а някои и много повече.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Пред очите ти е.
— Не ми помага особено.
— И аз така предположих.
Той приглади уморено косата си.
— Един от нашите щеше да обиколи магазинчетата и аптеките и да разпита дали някой помни нещо от онази нощ. Можеш ли да провериш какво е станало?
— Няма проблем.
— Чакай! — каза той. Държеше листа в ръце и му се искаше да може да удуши виновника за цялото това напрежение. — От полунощ до полунощ.
— Моля?
— Гейл беше открит на четиринайсети и го прибрахме на четиринайсети. Но Ройъл не можа да определи точното време на смъртта. През нощта температурата пада твърде ниско. Той предположи, че е прекарал там поне ден, и това изглежда се подкрепя от нахапаните от хищници лице и крайници. Така че нека приемем, че е умрял на дванайсети или тринайсети.
— Добре… — каза тя внимателно. Беше свикнала той да й излага идеите си и знаеше, че не бива да му пречи.
— Ето защо поисках дванайсети — обясни Уолт, като размаха листа. — Но отчетът започва в полунощ. Ако Гейл е бил убит…
— Късно вечерта на дванайсети — каза тя, без да може да се сдържи.
— Именно. Тогава трябва да гледаме тринайсети, а не дванайсети.
— Ще се обадя.
През следващите двайсет минути той не можеше да си намери място от нетърпение. Опита се да отговаря на имейли, но откри, че непрекъснато ги трие и започва отначало. Прегледа „горещия си списък“ от неща, които трябваше да свърши преди пресконференцията, но беше блокирал.
Компютърът му извести, че е дошъл имейл от Болд. Прочете го. Детективът бе успял да се свърже с човек от офиса на министъра на правосъдието на Луизиана, адвокат на име Робърт Корнел — Бъди. Корнел смяташе, че може да намери най-малко имейл адресите на хората от електронния списък на Гейл, и се надяваше да ги прати на Болд до понеделник сутринта.
Уолт натрака едно „благодаря“ и го прати.
Нанси стоеше на вратата с нов лист в ръце. Изглеждаше различна, като че ли бе изяла нещо с особен вкус. Закачливият доктор Уотсън, с когото бяха общували преди двайсетина минути, бе изчезнал.
— Май имаш нужда да хапнеш нещо или да си починеш — каза той. — Ако искаш да се прибереш вкъщи, мога да се справя сам от тук нататък.
Тя не отвърна нищо, само пристъпи напред и плъзна листа по бюрото му. Отгоре на хартията бе логото на медицинския център „Сейнт Люк“ в Ууд Ривър.
— Така е по-добре. — Той забеляза на мига, че има десет — не, единайсет! — човека, приети в спешното отделение на тринайсети.
Вдигна поглед към Нанси, която стоеше и се взираше към него, все още бледа като платно.
— Казвам ти, че не изглеждаш добре — рече той.
— Вторият ред от долу на горе — посочи тя и продължи да го гледа, докато Уолт търсеше с очи реда на разпечатката.
Дебелият му пръст се плъзна по листа. Той вдигна очи към Нанси, после се взря в листа и пак обърна поглед към нея.
— Рана на главата — каза той.
Тя кимна.
Въпреки цялата си загриженост не бе готов да проведе този телефонен разговор.