Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
— Върнете се да си довършите вечерята — рече тя на своите братовчеди. — От тук нататък мога и сама да се справя. В болницата все ще се намери някой да ми помогне да го внесем вътре.
— Не говори глупости — прекъсна я Вирджинио и се приближи до капрата, за да поеме поводите на мулето. — Пасторът и аз ще го внесем в болницата.
— Не. Това си е моя работа.
— Остави Вирджинио да го откара — рече Мастронарди и собственически огледа каручката си. — Гората е пълна с крадци. Пък и ти, в твоето състояние…
— Мога сама да се грижа за себе си — забързано му отвърна майка ми. И докато Вирджинио и Пасторе още се мотаеха нерешително наоколо, майка ми се надигна на капрата и рязко дръпна поводите. Каручката внезапно потегли напред. Мулето вдигна глава и опъна юздата.
— Кристина, почакай! — извика падре Николо.
Майка ми опъна поводите.
— Какво има?
— И аз ще дойда с теб — задъхано изрече падре Николо. — Крадците няма да посмеят да нападнат един свещеник.
— Ти? — За миг мама го изгледа смаяно. — Добре тогава, хайде. Ама се завий с едно одеяло, че само дебелият ти корем няма да се спаси от студа.
Чу се леко хихикане, но то скоро престана. Падре Николо се изчерви и се поколеба за миг, ама накрая пое одеялото, което една от жените му подаде, та да го наметне на раменете си. Събра краищата на расото си и веднага след това се качи в каручката, след което се измести на капрата с изненадваща пъргавина.
— Аз ще поема поводите — рече той, изведнъж станал много по-сериозен. — А ти се настани отзад, при баща си, за да го пазиш от снега.
— Щом така предпочиташ.
Падре Николо подръпна поводите и мулето потегли с пръхтене. Колелата на каручката заскърцаха, оставяйки следи в пресния сняг. Сега валеше по-гъст, по-тежък сняг и не след дълго каручката изчезна сред бялата пелена. Но ние още задълго останахме навън, защото все пак се виждаше слабата светлина от фенера на майка ми. Накрая и тази светлина изгасна сред обилния снеговалеж и спускащата се нощ. Селяните, насъбрали се пред нашата къща, чак тогава започнаха да се разотиват, бършейки снега от раменете си, мълчаливо крачещи към техните домове, към техните недовършени коледни вечери.
Двайсета глава
Докторите казаха, че дядо ми имал фрактура на бедрото. За нещастие това бе същият негов крак, който бил пострадал през войната. Държаха го в болницата почти цял месец, като майка ми и аз го посещавахме редовно — пътувахме до Рока Сека с автобуса камион на Казингуло веднъж или два пъти седмично. Около бедрото му докторите бяха поставили метална шина, като кафез, а счупеният му крак, по-точно бедрото му, бе скрито под дебел слой от гипс, закрепен с тел към една метална греда, опъната над него, сякаш се бе превърнал в някаква странна скулптура, оставена да съхне и да се втвърдява. Кожата му си оставаше все така бледа като гипса, а когато с мама влизахме в стаята му, за да го видим, той само ни мърмореше нещо, като че ли бълнуваше на сън, и едва ли разбираше за присъствието ни. Лицето му бе посърнало от умора и изтощение. Веднъж дойде докторът заедно с една сестра, за да му постави инжекция. Беше същият лекар, който се бе грижил за мама, когато я ухапа змията. Очите му се плъзнаха по корема на мама и за миг просветнаха, сякаш те двамата имаха някаква своя обща тайна, свързана с подуването на корема й.
— Надявам се, че сте добре? — заговори я той със своя изискан италиански, сетне пое спринцовката от подноса, който сестрата държеше до него и я напълни с малко прозрачна течност от една ампула.
Но майка ми побърза да го отведе настрани.
— Необходимо ли е да го тъпчете с всичките тези лекарства? Вижте, той вече не ни познава. Дори не се досеща, че аз съм неговата дъщеря.
Ала докторът отметна одеялото на дядо ми и с чевръсто движение заби иглата на спринцовката в меката тъкан на бедрото му.
— Костта на крака му е натрошена като стъкло — обясни й той, след като привърши с манипулацията. — Ние направихме каквото можем, но все още са останали дребни частици от костта, които се раздвижват при всяко вдишване. Знаете ли какво ще чувствате, ако такива частици се отъркат о някой нерв? — Той остави спринцовката обратно на подноса, държан от сестрата. — Ще е като да режат плътта ви с остър нож.
— Той през целия живот е живял с болките си — отвърна ми майка ми. — По-скоро предпочитам да го боли, отколкото да го гледам такъв.