Войната на Калибан

Щом се озова извън територията на комплекса, агорафобията ѝ поотслабна. Около нея като стени се извисяваха сгради от метал и стъкло и изтласкваха небето достатъчно високо, за да не го вижда. По улиците фучаха малки електромобили, които оставяха след себе си пронизителен вой и миризма на озон.

И навсякъде имаше хора.

Боби бе ходила на няколко мача на стадион „Армстронг“ на Марс, за да гледа „Червените дяволи“. Стадионът имаше седалки за двайсет хиляди зрители. Тъй като „Дяволите“ обикновено се намираха в дъното на класирането, той рядко се пълнеше и наполовина. Това относително скромно число бе най-големият брой хора, които Боби бе виждала събрани на едно място. На Марс живееха милиарди, но нямаше кой знае колко открити площи, където да се събират. Докато стоеше на един кръстопът и оглеждаше двете улици, които сякаш се простираха до безкрай, Боби бе уверена, че само по тротоарите има повече хора, отколкото бе средната посещаемост на мач на „Червените дяволи“. Опита се да си представи колко души се крият в издигащите се до главозамайващи висини здания, които я заобикаляха от всички страни, но не можа. Вероятно бяха милиони само в сградите и улиците пред очите ѝ.

А ако марсианската пропаганда бе права, повечето от хората, които виждаше в момента, нямаха работа. Тя се опита да си представи какво е да няма определено място, където трябва да бъдеш всеки ден.

Земляните бяха открили, че когато хората нямат какво друго да правят, правят бебета. За един кратък период през двайсети и двайсет и първи век бе изглеждало, че населението може да намалее вместо да продължи да расте. Все повече жени учеха виеше образование и след това започваха работа, и размерът на средното семейство намаляваше.

Но няколкото десетилетия на силно свиване на работните места бяха сложили край на това.

Или поне така я бяха учили в училище. Само тук, на Земята, където храната си растеше сама, където въздухът бе просто страничен продукт на случайни растения, за които никой не се грижи, и където всички ресурси бяха в изобилие, човек можеше да реши да не прави нищо. Имаше достатъчно излишъци, създавани от онези, които изпитваха нужда да работят, за да се изхранят останалите. Това бе свят, който вече не се делеше на имащи и нямащи, а на активни и апатични.

Боби откри, че стои до едно кафене, и седна.

— Желаете ли нещо? — попита усмихната млада жена с коса, боядисана в яркосиньо.

— Какво ще ми препоръчате?

— Правим най-хубавия чай със соево мляко, ако харесвате такъв.