Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Сродна душа?
Ал Сорна вдигна рамене и се усмихна.
— Реших, че ще си допаднете. Той е отдаден на своята Вяра, както ти си отдадена на любовта на Отеца.
— Този тип е луд фанатик, който страда от дълбоки заблуди — заяви Рева. — Аз не съм.
Ал Сорна само се усмихна отново и смуши коня си. Яздеха по северния път, Варинсхолд беше останал зад тях; Алорнис яздеше намусена, обградена от ескорта им — цял взвод от конната гвардия. Явно кралят държеше Мрачния меч да пристигне жив и здрав там, където го пращаше.
След още миля стигнаха до мрачен замък от тъмен гранит. Не беше толкова висок като кумбраелските замъци, които Рева беше виждала, вътрешната стена се издигаше едва трийсетина стъпки, но пък беше по-голям, стените му обграждаха няколко акра земя. На кулите не се вееха знамена и Рева се зачуди що за азраелски благородник може да си позволи издръжката на подобна крепост. Ал Сорна беше спрял малко по-напред, Рева пришпори кобилката си в тръс и спря до него.
— Какъв е този замък?
Ал Сорна обхождаше с поглед замъка, а на лицето му се четеше тъга, каквато Рева не беше виждала преди.
— Ще изчакате тук — каза той. — Кажи на капитана, че ще се върна след час.
Пришпори коня си и го поведе в лек тръс към портата на замъка. Скочи пред нея и удари камбанката, която висеше от един стълб наблизо. След миг-два на портата се появи висок човек в синя роба. Рева не можа да различи чертите му от това разстояние, но остана с впечатлението, че човекът се усмихва за добре дошъл. Високият отвори портите, Ал Сорна влезе и двамата изчезнаха от погледа ѝ.
— Баща ми го е видял за последно, когато Вейлин е прекрачил за пръв път този праг — каза Алорнис. Спряла бе коня си на няколко метра от Рева и гледаше замъка с дълбоко подозрение.
— Значи това е домът на Шестия орден? — попита Рева.
Алорнис кимна и се смъкна от седлото. Движенията ѝ бяха плавни и прецизни, явно умееше да язди. Вдигна шепа към устата на белоносата си кобила и тя побърза да схруска лакомството, което се криеше там.
— Дай бучка захар на кон и смятай, че сърцето му е твое — каза тя, потупа кобилата по хълбока и посегна към дисагите си. — Двете с теб трябва да свършим нещо много важно.
„Това не съм аз.“
Момичето, нарисувано на пергамента, беше много хубаво въпреки леко кривия нос, с гъста лъскава коса и светнали очи, които сякаш грееха със свой собствен живот. Въпреки че Алорнис очевидно я бе разкрасила, Рева остана дълбоко впечатлена, дори леко стресната, от таланта, който виждаше пред себе се. „Това са просто пергамент и въглен — дивеше се тя. — Но от тях тя създава нещо живо.“
— Да се надяваме, че в Северните предели имат платно и бои — каза Алорнис и добави няколко щрихи да подчертае извивката на челюстта ѝ, която със сигурност не беше толкова съвършена в действителност. — Тази скица определено трябва да се превърне в картина.
Седяха под една върба на известно разстояние от стените на замъка. Ал Сорна се бавеше вече близо два часа.
— Знаеш ли защо Мрачния меч дойде тук? — попита Рева.
— Започвам да си давам сметка, че действията на брат ми често са непонятни за мен. — Алорнис вдигна поглед от скицата. — А ти защо го наричаш Мрачния меч?
— Така го нарича моят народ. Четвъртата книга предсказва появата на страховит еретичен воин, който върти меча с помощта на Мрачното.
— И ти вярваш на тази глупост?
Рева се изчерви и отклони поглед.
— Обичта на Отеца не е глупост. Ти смяташ ли вашата Вяра за глупава? Това, дето се покланяте на въображаемите сенки на своите предци?
— Аз не се покланям на нищо. Виж, родителите ми, те бяха убедени последователи на Въздигащото кредо, пътеката към съвършенството и мъдростта, постижими чрез правилната комбинация от думи. Поема или песен, които могат да отключат всички тайни на душата и оттам — на света. Постоянно ме влачеха на сбирките си, които по онова време се провеждаха тайно. Събирахме се в подземия и напявахме текстове от кредото. Аз често се кисках и мама ми се сърдеше. Още тогава не откривах никакъв смисъл във вярванията им.
— И тя те е била, задето не вярваш?
Алорнис примигна.
— Да ме е била? Не, разбира се.
Рева погледна встрани, осъзнала, че е направила груба грешка.
— Рева? — Алорнис остави скицата на земята, премести се по-близо до нея и я докосна по рамото. — Теб да не би?… Някой да не те е?…
„Гнусна грешница!“
— Недей! — Рева се дръпна рязко, скочи на крака и отиде от другата страна на дървото, преследвана от думите на жреца.