Тайният портал

Себастиано ни измери с поглед в огледалото и кимна доволен, след което ми помогна да облека подходящата към роклята наметка.

— Смятам, че ще направим добро впечатление.

Зад нас се беше появил мистър Фицджон и ни дари със сдържана усмивка.

— Милорд, ако ми позволите да направя следния коментар, който все пак не възхвалява достатъчно външността и на двама ви. Без съмнение, вие и милейди ще влезете в историята на „Алмакс“ като beau couple на сезона. — Той се поклони кратко. — Джери вече е докарал каретата, милорд.

Преди да съм добавила в списъка ми с непознати думи иbeau couple, се досетих, че означава просто „красива двойка“. През тази епоха лондонското висше общество често използваше френски изрази в разговора си, това се водеше за модно. Себастиано благодари на иконома за комплимента, след което пое ръката ми, за да ме придружи с братска любезност до каретата.

Джери стоеше отвън и тихо изсвири с уста, когато ме видя.

— Леле! Ама че сте издокарана! — възкликна спонтанно. — Как блести само! И вие също изглеждате великолепно, милорд!

— Всичко е само театър — уверих го. — Обикновено не се носим така, а по-скромно. — Бързо хвърлих поглед назад към нашия коняр с мумифицираната глава, но Джако не ни слушаше. Той бе напълно погълнат от заниманието си да хвърля камъчета по наблизо кълвящите гълъби и да се радва на всяко свое попадение. — Ние наистина сме съвсем обикновени хора. — Сръгах Себастиано с лакът. — Нали?

— Дори нямаме карета — подкрепи ме Себастиано.

— Но затова пък сигурно имате много други неща, които все още не съществуват. — Джери ни погледна с копнеж, докато ни отваряше вратичката на каретата. — Иска ми се да можех да дойда с вас. Сещате се, във вашето време, откъдето и да идвате. Така може би ще успея да помогна на дядо. За крака му. Вече го няма, а продължава да го боли, сякаш си е на мястото. Това направо го побърква. Обзалагам се, че в бъдещето има лек срещу това. Такъв, който наистина помага, без от него веднага да заспиваш, както е при опиума. А може би и средство срещу ужасните възпаления на мястото на ампутацията.

Погледнах го смутено, но преди да успея да отговоря, той затвори вратичката на каретата.

Себастиано въздъхна, когато се обърна към мен.

— Не е нужно да казваш каквото и да било, съвсем точно знам какво си мислиш. Нищо не можем да направим.

— Всъщност защо да не можем? — Хванах се за дръжката до вратата, защото каретата мина през една дупка. — Тези тъпи правила на играта, които старите са измислили за пътуването във времето, може би подлежат на договаряне.

— Вече много пъти съм питал Хосе — рече Себастиано. — Веднъж познавах едно момче, което беше пратеник в 1380 година. Беше няколко години по-млад от мен и наистина свястно момче. Един ден в крака му се заби ръждясал пирон и получи отравяне на кръвта. Няколко таблетки пеницилин със сигурност щяха да му помогнат. Умолявах Хосе да направи изключение и да донесе медикаменти от бъдещето. Но той каза, че не зависи от него. Момчето почина, а аз можех единствено да наблюдавам бездейно отстрани.