Тайният портал

Трета част

През следващите няколко дни непрестанно изпитвахме притеснение, че нещо ново ще се случи, но останалата част от седмицата премина без особени инциденти. Цицината зад ухото ми напомня още няколко дни, че се бях провалила в работата си — или поне в онази част от нея, за която отговарях, каквато и да беше тя.

Себастиано все още не бе убеден, че Джордж е толкова невинен, за колкото се представяше, и всячески се мъчеше да го разобличи. Посетихме множество събития, по време на които се засичахме, но за съжаление, така и не успяхме да го сгащим насаме. Непрестанно бе и някой друг наоколо, така че всеки опит да го уличим чрез думи от бъдещето се проваляше заради нежелани слушатели. Веднъж, по време на едно соаре, Себастиано направи опит да го примами в празна съседна стая, но още преди да е успял да каже „компютър“ или нещо подобно, един от другите гости мина наблизо, така че от устата на Себастиано излязоха само преобразувани от преводача несвързани небивалици.

При това почти не минаваше и ден, в който по един или друг начин пътищата ни с графа да не се пресекат. Броят на местата за срещи на изисканите хора бе ограничен и той се появяваше с регулярна честота навсякъде, където ходехме и ние. По този начин той се превърна в нещо като постоянен придружител, който не пропускаше възможност да се присъедини към нас и по своя си гръмогласен и в същото време старомоден начин да ме ухажва. Междувременно вече бях повече от убедена, че той нямаше какво да крие, но Себастиано не се отказваше от съмненията си, без значение колко приветлив и доброжелателен беше графът.

По покана на Джордж посетихме заедно с Ифи и Реджи амфитеатър „Астли“, нещо средно между цирк и театър, където ездачи, дресьори, жонгльори и клоуни представяха своите номера на голяма арена, докато ние наблюдавахме представлението от нещо като галерия и пиехме шампанско. Друг път Джордж ни покани в ложата си в операта, където за първи път в живота си чух истински кастрат[14]да пее, което ми се стори някак си зловещо, въпреки че мъжът имаше наистина чудно хубав сопран. Един ден по-късно всички заедно отидохме на представление на Шекспировата пиеса „Сън в лятна нощ“. Постановката ми хареса изключително много и събуди у двама ни със Себастиано желанието в бъдеще по-често да ходим на театър.

Ако за нас изобщо имаше някакво вбъдеще.

Тази депресираща мисъл тегнеше над всичко, което предприемахме. Многото повърхностни забавления, на които се отдаваше лондонското висше общество, не можеха да ни накарат да забравим колко сериозно бе положението ни. Имахме чувството, че времето ни се изплъзва — в буквалния смисъл на думата. Дните ни бяха изпълнени с мероприятия, но някак си тъпчехме на едно място.