Тайният портал
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-201-4
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тайният портал». Краткое содержание книги:
— Много ли те боли?
— Не, само когато го натисна — подсмръкнах аз. — Имала съм и много по-лошо главоболие.
— Тогава защо плачеш?
Поех си, треперейки, въздух, но не можех да спра да хлипам. Едва сега осъзнах цялата величина на това, което бях преживяла — директен контакт с врага.
— Маската я няма. Онзи тип от лабиринта ми я открадна.
Странно, но чак на следващия ден установих, че не бях загубила само маската си. След една нощ, изпълнена с кошмари, в които ту се лутах из пусти, набраздени от вятъра равнини, ту пропадах в тъмната бездна на времето, се събудих като пребита с ясното осъзнаване на нещо.
Дарбата ми я нямаше.
За мен тази причина бе достатъчна веднага отново да се разцивря, с което изплаших Себастиано, който бе прекарал нощта при мен и подскочи с див поглед, когато ме чу да плача. След като се убеди, че не ме заплашваше непосредствена опасност, ме обгърна с двете си ръце и зарови лице в косата ми.
— Отново ли имаше кошмари? — измърмори той, след като се бях поуспокоила малко.
Преглътнах тежко.
— Да, и това. Но не цивря заради тях.
— А защо?
Обясних му и той си пое шумно дъх.
— Сигурна ли си?
— Напълно сигурна. Нямаше дори намек за минимален сърбеж. Не почувствах, че се намирам в опасност.
— Проклятие!
— На кого го казваш.
Опитахме се заедно да установим кога за последен път бях почувствала сърбежа, но единственото, което си спомних, бе за разминалия ни се сблъсък с колоездача в парка „Сейнт Джеймс“ и за чувството, че там някой тайно ни наблюдаваше.
— Хубаво си припомни — подкани ме Себастиано.
— Нали точно това правя. От тогава нищо не съм чувствала. — Напрегнах още по-усилено ума си. — Или май греша. Вечерта, когато пристигнахме тук, на Гросвенър Скуеър, отново почувствах сърбежа. Имах чувството, че някой ни дебне наблизо. Спомням си как си помислих, че някой може да се крие в храстите, може би разбойник. Но веднага щом влязохме в къщата, престана.
— А след това? Нищо ли?
— Нищо — отвърнах отчаяно.
С това и двамата трябваше да се примирим.
Трета част
През следващите няколко дни непрестанно изпитвахме притеснение, че нещо ново ще се случи, но останалата част от седмицата премина без особени инциденти. Цицината зад ухото ми напомня още няколко дни, че се бях провалила в работата си — или поне в онази част от нея, за която отговарях, каквато и да беше тя.
Себастиано все още не бе убеден, че Джордж е толкова невинен, за колкото се представяше, и всячески се мъчеше да го разобличи. Посетихме множество събития, по време на които се засичахме, но за съжаление, така и не успяхме да го сгащим насаме. Непрестанно бе и някой друг наоколо, така че всеки опит да го уличим чрез думи от бъдещето се проваляше заради нежелани слушатели. Веднъж, по време на едно соаре, Себастиано направи опит да го примами в празна съседна стая, но още преди да е успял да каже „компютър“ или нещо подобно, един от другите гости мина наблизо, така че от устата на Себастиано излязоха само преобразувани от преводача несвързани небивалици.
При това почти не минаваше и ден, в който по един или друг начин пътищата ни с графа да не се пресекат. Броят на местата за срещи на изисканите хора бе ограничен и той се появяваше с регулярна честота навсякъде, където ходехме и ние. По този начин той се превърна в нещо като постоянен придружител, който не пропускаше възможност да се присъедини към нас и по своя си гръмогласен и в същото време старомоден начин да ме ухажва. Междувременно вече бях повече от убедена, че той нямаше какво да крие, но Себастиано не се отказваше от съмненията си, без значение колко приветлив и доброжелателен беше графът.
По покана на Джордж посетихме заедно с Ифи и Реджи амфитеатър „Астли“, нещо средно между цирк и театър, където ездачи, дресьори, жонгльори и клоуни представяха своите номера на голяма арена, докато ние наблюдавахме представлението от нещо като галерия и пиехме шампанско. Друг път Джордж ни покани в ложата си в операта, където за първи път в живота си чух истински кастрат[14]да пее, което ми се стори някак си зловещо, въпреки че мъжът имаше наистина чудно хубав сопран. Един ден по-късно всички заедно отидохме на представление на Шекспировата пиеса „Сън в лятна нощ“. Постановката ми хареса изключително много и събуди у двама ни със Себастиано желанието в бъдеще по-често да ходим на театър.
Ако за нас изобщо имаше някакво вбъдеще.
Тази депресираща мисъл тегнеше над всичко, което предприемахме. Многото повърхностни забавления, на които се отдаваше лондонското висше общество, не можеха да ни накарат да забравим колко сериозно бе положението ни. Имахме чувството, че времето ни се изплъзва — в буквалния смисъл на думата. Дните ни бяха изпълнени с мероприятия, но някак си тъпчехме на едно място.
14
Мъж, на когото в детската възраст е направена операция, спираща естественото му възмъжаване, с цел да се запази чистият му, ясен и висок детски глас. — Б. пр.