Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Това е правилният път. — Тутугу кимна, сякаш за да се убеди сам, и посочи напред.
Аз, от своя страна, се врътнах кръгом и бързо се върнах при Кара.
— Мамка му — повторих. Част от мен още искаше да следва посоката, указана от Тутугу. — Всичко е вярно, нали? Кажи ми, че няма също така блатници и живоръфляци…
— Пътят към Колелото става странен. — Кара изрече думите така, сякаш ги цитираше. — А после още по-странен. Ако някога стигне до Колелото, човек ще открие, че всичко е възможно. Колелото дава всичко, което можеш да си пожелаеш.
— Е… това не звучи толкова зле. — И заклевам се, краката отново ме понесоха на юг. На юг и леко на изток. Тутугу също тръгна, малко пред мен.
— Чудовищата са това, което ти пречи да стигнеш до Колелото. — Гласът на Кара зад мен звучеше като дразнещо опяване. И все пак думата „чудовища“ бе достатъчна, за да спре и мен, и Тутугу. И двамата бяхме виждали повече чудовища, отколкото бихме искали.
— Какви чудовища? Ти каза „всичко, което можеш да си пожелаеш“! — Обърнах се неохотно.
— Чудовища от ида.
— От какво?
— Тъмните кътчета от съзнанието ти, където воюваш със себе си. — Кара сви рамене. — Така се разправя в сагите. Мислиш си, че знаеш какво искаш, но Колелото се пресяга отвъд онова, което си мислиш, че знаеш, в дълбоките кътчета, където се раждат кошмарите. Докато се приближаваш, силата на Колелото расте. Отначало то се подчинява на волята ти. Като се приближиш повече, се подчинява на желанията ти. А още по-близо започва да танцува според въображението ти. Всичките ти мечти, всяко сенчесто кътче на съзнанието ти, всяка възможност, която някога ти е минавала през ума… то ги подхранва, придава им плът, праща ги при теб.
Тутугу дойде при нас. С приближаването му усетих миризмата му. На старо сирене и мокро куче. Забелязваше се едва след като сме били разделени за малко. Вероятно всички смърдяхме след толкова време в малката лодка и щеше да е нужно нещо повече от едно бързо намокряне, за да отмием миризмата.
— Ти води, вьолва — казах.
Само Снори остана на мястото си, на бърдото, дългата трева танцуваше около него в ритъма на вятъра. Стоеше неподвижен и все още се взираше на юг, където небето бе обагрено в лилаво, като избледняваща синина. Отначало бях помислил, че са облаци. Сега вече не бях сигурен.
— След теб. — Махнах с ръка на Кара да води. Въображението ми и без това ме измъчваше достатъчно. Нямаше начин да тръгна към нещо, което ще добави плът към костите, които си представях. Хората непрекъснато стават жертви на своите страхове, но явно в Осхайм това трябваше да се възприема много по-буквално.
Снори остана където беше спрял, достатъчно близо, за да чува разговора ни, но без да се опитва да се върне или да продължи. Знаех за какво си мисли. Че великото Колело на Строителите може да се завърти за него и да му върне децата. Те обаче нямаше да са истински, а само образи, родени от въображението му. И все пак — за Снори ужасната болка от подобно мъчение може би беше нещо, от което не бе в състояние да се откъсне. Отворих уста да го разубедя… но открих, че ми липсват думи. Какво знаех аз за връзката между баща и дете или съпруг и съпруга?
Бих предположил, че един викингски воин, израснал в култура на война и смърт, най-лесно ще загърби такава трагедия и ще продължи напред. Но Снори не бе човекът, за когото бях мислил, че е само брада и брадва. Някак си той беше нещо хем по-малко, хем повече от фантазиите ми.
Обърнах се и се върнах при него. Всичко, което можех да кажа, ми се струваше плитко пред дълбочината на неговата скръб. Думите са в най-добрия случай нескопосани инструменти, прекалено тъпи за деликатни задачи.
Едва не сложих ръка на рамото му, но в последния момент я отпуснах. Накрая се задоволих с простичкото:
— Хайде да вървим.
Снори се обърна, погледна ме — сякаш от хиляда мили разстояние, — а после устните му трепнаха в намек за усмивка. После кимна и тръгнахме.
— Платно! — Тутугу се беше върнал на билото над долчинката, докато аз отивах да прибера Снори. Сега сочеше към океана, докато ние крачехме към тях.
— Може би в края на краищата няма да се наложи да ходим пеш — казах, щом стигнахме до Кара.
Тя поклати глава пред невежеството ми.
— Не можеш просто да спреш някой кораб с ръкомахане.
— Тогава защо той подскача така?
— Не знам. — Снори изрече думите с глас, който намекваше за бавно зараждащо се подозрение. Остави ни и се затича нагоре по склона. Кара го последва с по-спокойна крачка, а аз вървях по петите ѝ.
И двамата мъже бяха приклекнали, когато стигнахме до тях. Снори ни даде знак да направим същото и изсъска:
— Едрис.