Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Кляка и се изпишква в гърнето до леглото й. Вдига чорапките си и закопчава балтона на чичо си. Следобед ли е? За хиляден път съжалява, че не е тук татко й. Дали пък не е добре да излезе на улицата — особено ако още е светло — и да потърси някого?
Някой войник може да й помогне. Всеки може. Но, още неродена, идеята почва да й се струва съмнителна.
Това, че краката й се огъват, се дължи на глад, ясно е. Кухнята е обърната с главата надолу и няма как да намери отварачка, но намира овощарски нож в чекмеджето на мадам Манек и голямата груба тухла, с която мадам подпираше решетката на камината. Каквото и да има в консервите, нейно е. Ще изяде едната, после ще чака, колкото издържи: да се прибере чичо й… да чуе някой минувач — градския глашатай, някой пожарникар, някой галантен американски войник… Ако не чуе нищо, докато огладнее пак, ще излезе на… знае ли какво — остатъците от улицата.
Но преди това се качва на третия етаж и се налоква с вода от ваната. Допира устни до повърхността и няколко пъти смуква продължително. Водата с къркорене си проправя път през червата й. Трик, който с чичо й Етиен са открили по време на постоянното недохранване: преди ядене се напий с вода, да залъжеш корема си. „Хитро, нали, папà?“, казва Мари-Лор на глас.
После сяда на стълбищната площадка на третия етаж с гръб, опрян на масичката за телефона. Стиска една от консервените кутии между бедрата си, намества върха на ножа върху капака й и вдига тухлата, за да фрасне дръжката. Но преди да замахне, жицата на сигналния механизъм зад гърба й помръдва, камбанката звънва и някой влиза в къщата.
Пет
Януари 1941 г.
Януарска ваканция
Комендантът държи реч за добродетелите, семейството и емблематичния огън, който възпитаниците на Шулпфорта винаги ще носят със себе си, факела, който ще разгори нова вяра в сърцата на немската нация. Фюрерът това, фюрерът онова… думите му галопират транзит през ушите на Вернер, а едно от най-дръзките момчета подхвърля по-късно на шега: „Нещо ми пари, сигурно е от факела.“
В спалното помещение Фредерик се е надвесил от леглото си. Лицето му представлява карта от морави и жълти петна.
— Искаш ли да дойдеш в Берлин? Татко ми е на работа, но ще се запознаеш с майка ми.
Вече две седмици Фредерик мъчително се влачи из школата, куц, подут, но докато говори с Вернер, никога не е сменял благия си, разсеяно добродушен тон. Нито веднъж не е обвинил Вернер в предателство, въпреки че стоя безучастен, докато го малтретираха, и после не предприе нищо: нито тръгна да бие Рьодел, нито вдигна оръжие срещу Бастиан, нито потропа възмутено на вратата на Хауптман, за да търси възмездие. Сякаш Фредерик е разбрал, че на всеки от тях е писано да върви по своя път и няма мърдане.
Вернер казва:
— Нямам…
— Майка ми ще плати билетите. — Фредерик отмята глава назад и се заглежда в тавана. — Дребна работа.
Пътуването е сънлива шестчасова епопея, раздрънканата им композиция непрекъснато отбива в странични коловози, за да даде път на някой претъпкан с войници влак, бързащ за фронта. Най-сетне двамата слизат на слабо осветена и опушена гара, качват се по едно дълго стълбище, където на всяко стъпало пише „Берлин пуши „Джуно“! и излизат на улиците на най-големия град, който Вернер е виждал през живота си.
Берлин! Самото име излъчва слава. Център на науката, седалище на фюрера, място, в което са работили Бор, Айнщайн, Щаудингер, Байер. Някъде из тези улици е изобретена пластмасата, открити са рентгеновите лъчи, движението на континентите. А какво ли ни чака в бъдеще? Свръхчовеци, както му беше разправял Хауптман, апарати за управление на климата, ракети, насочвани от хиляди километри разстояние.
От небето се спускат сребристи нишки суграшица. Сиви здания се точат в сливащи се на хоризонта линии; долепени едно до друго, като че ли за да се пазят от студа. Минават край магазини с окачени меса, край някакъв пиян със счупена мандолина в скута и трима, сгушени под една козирка, които подигравателно подсвиркват на момчетата, стегнати в униформите си.
Фредерик води Вернер до пететажна кооперация, близо до красив булевард, наречен „Кнезебекщрасе“. Звъни на апартамент № 2, чува се жужене и вратата се отключва. Влизат в сумрачно фоайе и застават пред няколко еднакви врати. Фредерик натиска бутон, отгоре се чува шум Вернер прошепва:
— Имате асансьор?!
Фредерик се усмихва. Кабината се спуска с потракване, спира и Фредерик бута дървената врата. Вернер с изумление наблюдава как вътрешността на сградата се плъзга покрай тях. Стигат втория етаж и той пита: