Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Пуши му се, и то зверски. Лежи по гръб на пода и си представя как целува детето си по очите, докато спи. Два дни след ареста го преместват в една конюшня на няколко километра от Щраусберг. През тарабите на оградата зърва малка колона от униформени ученички, крачещи две по две под анемичните лъчи на слънцето.
Охраната му носи купени сандвичи, твърдо сирене, достатъчно питейна вода. В конюшнята трийсетина като него спят върху слама, пръсната върху замръзналата кал. Повечето са французи, но има и няколко белгийци, четирима фламандци и двама валонци. Всички са обвинени за неща, които коментират съвсем сдържано, опасявайки се от възможни усложнения. Вечер шепнешком си разменят слухове: „Няма да ни държат дълго в Германия, два-три месеца“, казва някой и мълвата плъзва между затворниците.
„Само докато мине пролетната сеитба, нали им трябват работници.“
„После ще ни пуснат.“
Първо им се струва невероятно, после: „Как бе, така ще стане. Два-три месеца и сме вкъщи.“
Нямат, естествено, адвокат. Няма военен съд. Таткото на Мари-Лор чака и зъзне. Никой от музея не идва да го освободи, няма и помен от директорската лимузина.
Не му позволяват да пише писма. Пита за телефон и охраната дори не си дава труда да се разсмее.
— Ние не сме виждали телефон, че ти ли…
Всяка минута се моли за Мари-Лор. С всяко вдишване.
На четвъртия ден натикват затворниците в един камион за добитък и потеглят на изток.
„Близо сме до Германия“, шушнат мъжете. Зърват в далечината река. Ниски туфи от голи дървета, редуващи се със заснежени поля. Черни редици лозя. Четири накъсани нишки сивкав дим, топящ се в бялото небе.
Ключарят поглежда плахо. Германия? Отсрещният бряг с нищо не е по-различен от техния.
Но може и да е ръб на пропаст.
Четири
8 август 1944 г.
Форт „Ла Сите“
Старши сержант Фон Румпел се качва по стръмни железни стъпала, напредвайки несигурно в тъмното. Чувства как лимфните възли от двете страни на шията му притискат хранопровода и трахеята. Лек е като парцал, метнат върху перилата на стълбата.
Двамата артилеристи в перископното гнездо гледат изпод ръба на каските си. Не предлагат да му помогнат, не отдават чест. Оръдейната кула е увенчана със стоманен купол и се използва предимно за обстрел на по-едрокалибрени мишени, разположени надалеч и долу. Има обзор на запад: скалите, обточени с бодлива тел, и, право напред, през морето, на около километър разстояние — горящият град Сен Мало.
Артилерията е млъкнала за момент, скоро ще се разсъмне и пламъците зад крепостните стени растат с часове, преминавайки от юношество към пищна зрелост. Западният край на града се е превърнал в пурпурночервен ад, от който се издигат многочислени стълбове от дим. Най-големият е разцъфнал като огромна гъба от вулканична пепел, пара и прах. Отдалеч пушекът изглежда странно масивен, като издялан от светещо дърво. По цялата му окръжност хвърчат искри, пада пепел, а из въздуха плющят запалени документи — кадастрални планове, ордери, данъчни регистри.
Фон Румпел наблюдава с бинокъл нещо, което вероятно са пламнали прилепи, преливащи на талази над крепостните стени. От вътрешността на някаква къща изригва гейзер от искри — електрически трансформатор, складирано гориво или бомба със закъснител, — градът изглежда така, сякаш някаква гръмотевична буря го опустошава отвътре навън.
Един от артилеристите коментира с тривиални изрази гледката, споменава някакъв мъртъв кон при крепостните стени и сочи местата с най-буйни пламъци. Като че ли са благородници на трибуни, наблюдаващи рицарски борби по времето на кръстоносните походи. Фон Румпел разхлабва яката си, опитва се да преглътне, но бучката му пречи. Луната залязва, от изток небето изсветлява, полите на нощта се вдигат, угасяйки звездите една след друга, докато остават само две. Вега? Венера? Така и не ги научи.
— Хайде, църковният шпил замина — казва вторият артилерист.
Довчера острият връх на катедралата се е извисявал над лабиринта от покриви; най-сублимната точка на града. Не и тази сутрин. Скоро слънцето вече е над хоризонта и оранжевите пламъци отстъпват място на черен дим, който се издига покрай западните стени и обгръща като плацента цитаделата.
След дълго чакане пушекът се разкъсва за няколко секунди, достатъчни на Фон Румпел да надзърне в назъбената плетеница от руини и да открие онова, което търси: горната част на висока къща с широк комин. Виждат се два останали без стъкла прозореца. Едното крило на жалузите виси, трите останали са здрави.