Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Мисли за радиопредаването на французина, за Хайнрих Херц и „Принципите на механиката“: не долавя ли същия възторг и в гласа на Фредерик? Казва:
— Сестра ми щеше да я хареса много.
— Татко ми казва, че може да ни накажат за тази книга. Авторът е американец, печатана е в Шотландия. И я крием. Въпреки че са само птици.
Входната врата се отваря и в антрето се чуват стъпки. Фредерик припряно прибира томовете в подвързиите им, подвиква „Мамо?“, в стаята влиза жена в зелен спортен костюм с бели кантове и надава вик: „Фреди! Фреди!“ Прегръща сина си, после се отдръпва, държейки го с изпънати ръце, и прокарва върха на пръста си по почти заздравялата рана на челото му. Фредерик наднича иззад рамото й малко паникьосан. Заради това, че чете забранени книги? Или заради раната? Жената не казва нищо, просто гледа сина си, оплетена в мисли, които Вернер не може да отгатне; после се съвзема.
— Ти трябва да си Вернер! — Усмивката се връща на лицето й. — Колко ми е разказвал за тебе Фредерик… Боже, каква коса! Ами, заповядай, миличък!
Качва се на стълбата и един по един връща тежките томове на мястото им; като че за да отстрани нещо смущаващо. Тримата сядат край огромната дъбова маса, Вернер благодари за билета, а тя им разказва как току-що — „направо не е за вярване, просто се блъснах в него“ — срещнала някакъв много известен играч на тенис, като от възбуда току се пресяга и стиска Фредерик за рамото.
— Как не бяхте и вие там, да го видите! — казва неколкократно тя, Вернер поглежда лицето на Фредерик, за да се ориентира дали следва да се удиви или не, Франи се връща с поднос вино и пушено сирене и за един час Вернер забравя Шулпфорта, Бастиан и черния гумен маркуч, както и еврейката над тях. Боже, какви неща имат хората! Цигулка на поставка в ъгъла, лъскава тръбна мебел, бронзов телескоп, сребърен шах зад една витрина… и това сирене с вкус на опушено краве масло: фантазия!
Виното сънливо тлее в стомаха на Вернер, а в короните на липите продължава да бръска суграшица, когато майката на Фредерик обявява, че излизат.
— Хайде, връзвайте си обувките!
Слага малко пудра под очите на Фредерик, тримата тръгват и влизат в едно бистро — място, каквото Вернер не е и сънувал — където облечено в бяло сако момче, не по-голямо от тях самите, им поднася още вино. Непрекъснат поток от посетители на заведението се изрежда край масата, за да стисне ръцете на Вернер и Фредерик и с тих подмазвачески тон да се осведоми от майката на Фредерик за най-новите успехи в служебното израстване на съпруга й. Вернер забелязва в ъгъла едно момиче, красиво, танцуващо само, с лице, вдигнато към тавана на помещението. Очите му са затворени. Храната е изобилна, майката на Фредерик се смее весело, а той разсеяно попипва грима по лицето си, докато майка му казва:
— Фреди изкара голям късмет с тази школа, страшно доволни сме!
Всяка минута се появява по някое ново лице, целува майката на Фредерик по двете бузи и шушне нещо в ухото й. Когато Вернер я чува да казва: „О, дъртата Шварценбергер ще я изхвърлят до края на годината; и взимаме горния етаж; ще видиш — du wirst schon sehen!“, той поглежда приятеля си — чиито мазни от пипане очила изглеждат като помътнели на светлината от свещта, гримът му придава странен и извратен вид и вместо да прикрие белезите, по-скоро ги подчертава — и го обзема дълбоко объркване. Чува Рьодел да свисти с маркуча, плющенето по вдигнатите за защита длани на Фредерик. Чува гласовете на момчетата от отрядите в Цолферайн, които пеят: „Бъди предан, бий се смело и умри с усмивка.“ Бистрото е препълнено, устите на всички се движат бързо, жената, говореща с майката на Фредерик, си е изсипала тонове парфюм, а на воднистата светлина воалът, увит около шията на танцуващото момиче, прилича на примка.
Фредерик пита:
— Добре ли си?
— О, да, отлично; много е вкусно — но Вернер чувства, че го измъчва нещо, все повече и повече.
На връщане Фредерик и майка му вървят отпред. Тя го е прегърнала с красивата си ръка и тихичко му говори нещо. Фреди това, Фреди онова… Улицата е празна, прозорците — мъртви, светещите надписи — угасени. Безброй магазини, милиони спят в леглата си наоколо, но къде са всички? Близо до кооперацията на Фредерик жена по рокля, облегната на една стена, се навежда и повръща на тротоара.
В градския си дом Фредерик облича зелена като желиран бонбон копринена пижама, сгъва очилата си, оставя ги на нощното шкафче и се мушка бос в бронзовото легло от детството си. Вернер ляга на сгъваемо легло, за което майката на Фредерик се извинява поне три пъти, въпреки че е по-меко и по-удобно от всичко, на което е спал през живота си.