Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Две консерви
Мари-Лор се събужда, малката къщичка я боде по корема, а тя е плувнала в пот, завита в палтото на прачичо си.
Сутрин ли е? Изкачва се по стълбата и допира ухо до капака на избата. Няма вече сирени. Докато е спала, къщата може да е изгоряла до основи. Или да е проспала последните часове на войната и градът да е освободен. По улиците може да има хора: доброволци, жандармеристи, пожарникари. Даже американци. Трябва да отвори капака, да изпълзи и да излезе на улицата.
А ако градът все още е в ръцете на немците? Ако точно сега ходят от къща на къща и екзекутират оцелелите?
Ще чака. Всеки момент може да се появи Етиен, добрал се до нея с последни сили.
Или пък клечи някъде, клати глава и му се привиждат демони.
Или е мъртъв.
Казва си, че трябва да пести хляба, но е изгладняла като вълк, а и хлябът е почнал да изсъхва, тъй че, без да усети, го унищожава всичкия. Ех, да й беше тук книгата…
Обикаля по чорапи подземието. Навита черга, в средата с нещо, което мирише на дървени стърготини: гнездо на мишки. Щайга със стари вестници. Газена лампа. Празни кутии за консервиране, от запасите на мадам Манек. И в дъното на един висок рафт — две малки чудеса. Пълни кутии! Горе в кухнята няма нищо — само царевично брашно, китка изсъхнала лавандула и две-три отдавна пресушени бутилки от божоле; а тук, в избата — две тежки кутии!
Боб? Грах? Сигурно царевица. „Само да не е олио — моли се тя — кутиите с олио не бяха ли по-малки?“ Клати ги — нищо не се разбира. „Дано да са пълни с праскови!“ Сладките бели праскови, които мадам Манек купува с щайги, бели, реже на четвъртинки и вари със захар. Кухнята се пълни с прекрасния им цвят и аромат, пръстите на Мари-Лор лепнат… какъв екстаз!
Две консерви, пропуснати от Етиен.
Но да храниш необосновани надежди значи впоследствие да се разочароваш по-жестоко. Грах. Или боб. Какво, лошо ли ще е! Мушка кутиите в левия и десния джоб на чичовото си палто, проверява дали дървената къщичка е в джоба на роклята й, сяда на един куфар, стиска с две ръце бастунчето си и се опитва да не мисли за пикочния си мехур.
Някога, като беше осем- или деветгодишна, баща й я заведе до Пантеона в Париж и й описа махалото на Фуко. Представлява, каза й той, голямо златно кълбо. Люлее се на въже, дълго шейсет и седем метра, и бавно се завърта, което е безспорно доказателство за въртенето на земното кълбо. Това, което най-много я впечатли обаче — докато стискаше парапета, а сферата тихо прелиташе край нея, — бяха думите на баща й, че ще се движи вечно. Дори и като си тръгнат от Пантеона, дори и като легне да спи. Дори и след като е забравила за него, изживяла е целия си живот и е починала.
Струва й се, че отново чува тихото съскане на махалото във въздуха пред себе си: златна топка, голяма колкото бъчва, люлееща се напред-назад безспирно. Чертае и преначертава своята нечовешка истина в пясъка по пода.
Ул. „Воборел“ № 4
Пепел, пепел: сняг през август. Обстрелът частично се е възобновил след закуската и сега, около шест сутринта, отново е спрял. Някъде се обажда картечница, звук като от тракане на броеница. Старши сержант Фон Румпел носи манерка, шест ампули морфин и пистолета си. През морето. После по тясната, стърчаща сред мочурливата тиня пътечка, към огромните тлеещи бастиони на Сен Мало. Кеят на пристанището е прекъснат на много места. Из залива безцелно се носи полупотопена рибарска лодка, с щръкнала над водата кърма.
В стария град планини от каменни блокове, чували, жалузи, клони, ковано желязо и гърнета от комини задръстват улица „Динан“. Счупени саксии, овъглени черчевета и натрошени стъкла. Някои сгради още пушат и макар че Фон Румпел притиска влажна кърпичка до устата и носа си, се налага няколко пъти да спира, за да поеме въздух.
Мъртъв кон, започнал да се подува. Стол, тапициран с раирано зелено кадифе. Съдран на парцали сенник, рекламиращ градината на някаква бирария. Завеси, полюшващи се безгрижно в изтърбушените прозорци насред странната, примигваща светлина; разстройват го. Стрелкат се лястовици, търсещи изгубените си гнезда, и като че ли някъде надалеч някой пищи; а може и да е вятърът. Експлозиите са отнесли повечето от табелите на магазините и куките им стърчат изоставени.
Един шнауцер се влачи след него и скимти. Никой не подвиква от прозорците, за да го предупреди за мини. Четири пресечки поред не среща жива душа; само една жена пред нещо, което до предния ден е било кино. Стиска лопатка за смет в едната си ръка, метла няма. Гледа го замаяна. През отворената врата зад нея се виждат редове от седалки, смазани под тежки късове от тавана. Зад тях екранът стои непокътнат, дори неизцапан от пушеците.