Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Сградата утихва. По полиците едва забележимо проблясват колите-играчки на Фредерик.
— Как изобщо ти се връща в Шулпфорта? — пита шепнешком Вернер.
— Баща ми иска. И майка ми. Нямам думата.
— Как така? Аз например мечтая да стана инженер. А ти — да изучаваш птиците. Като онзи американски художник в тресавищата. Защо да не правиш това, което искаш?
Тишина. Дърветата зад прозореца на Фредерик плуват в студена, враждебна светлина.
— Твоят проблем, Вернер, се състои в илюзията, че разполагаш с живота си — казва Фредерик.
Вернер се събужда късно. Главата го боли, очите му с нежелание се движат в орбитите си. Фредерик е вече облечен, с панталони, изгладена риза и вратовръзка; стои на колене, с нос, опрян в стъклото на прозореца.
— Сива стърчиопашка — сочи той. Вернер поглежда към клоните на липите иззад рамото му.
— Нищо работа, нали така? — казва Фредерик. — Няколко грама пера и кости. А може да прелети чак до Африка. Задвижвано от червейчета, мушици и желание.
Стърчиопашката подскача от вейка на вейка. Вернер потрива подутите си очи.
Птица като птица.
— Преди десет хиляди години — шушне Фредерик, са дошли тук с милиони. Когато това място е било градина — необятна градина, от край до край.
Няма го
Мари-Лор се събужда, мислейки, че чува тътренето на бащините си обувки и подрънкването на ключовете му. Четвърти етаж, пети, шести. Пръстите му се плъзгат по дръжката на вратата. Тялото му излъчва нищожна, но осезаема топлина; от стола до нея. Малките му резци драскат по дървото. Мирише на шкурка, лепило и син „Голоаз“.
Но се чуват само стоновете на къщата. Морето, замерващо с пяна камъните. Измамните картини на въображението.
На двайсетата сутрин, откакто не е чувала нищо за баща си, Мари-Лор не става от леглото. Все й е едно, че прачичо й, издокаран с някаква забравила годините си вратовръзка, на два пъти е заставал пред входната врата, тананикайки си налудничави песнички — à la роmmе de terre, je suis par terre; au haricot, je suis dans l'eau* — в безуспешни усилия да събере смелост и да излезе. Вече не моли мадам Манек да я заведе до гарата, да напише още едно писмо, да виси още един безплоден следобед в префектурата, умолявайки окупационните власти да издирят татко й. Станала е умърлушена и неконтактна. Не се къпе, не стои на топло край печката в кухнята, спряла е да пита дали може да излезе. Почти не яде.
— От музея казаха, че го търсят, пиленце — тихичко казва мадам Манек, но като се опитва да докосне с устни челото на Мари-Лор, тя се отдръпва като опарена.
Музеят отговаря на запитванията на Етиен; казват, че бащата на Мари-Лор изобщо не се е появявал.
— Не се е появявал? — казва Етиен на глас.
Това е въпросът, който постоянно гризе съзнанието на Мари-Лор. Защо не е успял да се добере до Париж? И защо не се е прибрал в Сен Мало?
„Няма да те оставя никога, ама никога!“
Нищо друго не иска, освен да се върне вкъщи, да си седи в четиристайната им квартира и да слуша как шумоли кестенът под прозореца й, как продавачът на сирене опъва тентата пред магазина си, да чувства как пръстите на баща й се сключват около нейните.
Ах, да му беше казала да не тръгва никъде…
Сега всичко тук я плаши: скърцащите стълби, тракащите прозорци, празните стаи. Тропането и тишината. Етиен се опитва да я развесели с глупави експерименти: вулкан от оцет, торнадо в бутилка.
— Чуваш ли, Мари? Как се върти вътре?
Тя стои безучастна. Мадам Манек й носи омлети, боб с наденица, рибни шишчета… правейки чудеса от последните си запаси и оскъдните продукти, отпускани с купони, но Мари-Лор не побутва нищо.
— Като охлювче е — коментира някъде в коридора чичо й. — Свила се е в черупката си.
Всъщност Мари-Лор е бясна. На Етиен, че не си мърда пръста, на мадам Манек, че се престарава, и на баща си, че го няма, за да й каже къде се е дянал. И защо не си удържа на думата. Да каже — пред нея и пред всички останали.
Кой можеше да знае, че любовта убива? Прекарва часове, коленичила самичка на шестия етаж, под отворения прозорец, морето навява талази от леден въздух, а тя плъзга пръстчета по макета на Сен Мало, докато постепенно станат безчувствени: на юг до портата на Динан; на запад до „Плаж дю Мол“; обратно към улица „Воборел“. С всяка секунда къщата на Етиен става все по-студена, с всяка секунда баща й се отдалечава все повече.