Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
* С картофа падам на земята, а с боба — плоьосвам във водата (френска детска песничка) — Б.р.
Пленникът
Една февруарска нощ, в два сутринта, измъкват курсантите от леглата им и ги изкарват отвън на поледицата. Насред плаца горят факли. Бастиан излиза с поклащане, опънат като бирено буре в униформата си; босите му крака се мяркат изпод полите на шинела.
От сенките се появява Франк Фолкхаймер, влачейки дрипав и мършав мъж с две различни обувки. Води го до коменданта, където насред снега са забили кол. Старателно и методично го завързва за кола.
Над тях е звездният купол; дъхът на школниците бавно и зловещо се олюлява като общ облак над главите им.
Фолкхаймер се отдръпва; комендантът пристъпва напред.
— Трудно ми е да ви опиша каква гад е този. Какво изчадие, какво чудовище.
Всички протягат шии, за да видят по-добре. Глезените на пленника са оковани в белезници, ръцете му са пристегнати от китките до раменете. Тънката му риза е съдрана по шевовете, погледът му блуждае някъде напред; замаян е от студа. Има вид на поляк. Или на руснак. Въпреки че е окован, се поклаща лекичко.
Бастиан казва:
— Избягал е от трудов лагер. Опитал се е да влезе с взлом в един селски двор и е откраднал литър прясно мляко. Заловили са го, преди да извърши някое по-страшно престъпление — сочи с неопределен жест пространството отвъд стените. — Ако можеше, този варварин щеше да ви заколи на секундата.
От ходенето в Берлин насам в гърдите на Вернер се трупа страх. Бавно, като хода на слънцето през небосклона, но той се улавя как, когато пише на Юта, се принуждава да замазва нещата, задоволявайки се с общи приказки, че всичко е наред. А то не е. Измъчват го кошмари, в които майката на Фредерик се преобразява в похотлив демон със стиснати устни и застрашително надвесва триъгълниците на д-р Хауптман над главата му.
Хиляди замръзнали звезди греят мълчаливо над плаца. Студът хапе жестоко и безчувствено.
— Вижте погледа му — казва Бастиан и сочи с дебелата си ръка. — Поглед на човек, който няма какво да губи. Един немски войник никога не би паднал толкова. Вижте го, гледа като канален плъх.
Момчетата се стараят да не треперят. Пленникът примигва, като че ли наблюдава случващото се от някой висок клон. Фолкхаймер се връща, носейки куп подрънкващи ламаринени ведра. Двама от горните класове размотават маркуч през плаца.
Бастиан обяснява: първо преподавателите. После най-големите ученици.
Всеки ще мине и ще облее с вода пленника. Всички в школата.
Започват. Един по един преподавателите поемат пълното ведро от Фолкхаймер и от няколко крачки разстояние го лисват върху пленника. В мразовитата нощ се разнасят одобрителни възгласи.
Първите водни залпове разбуждат пленника и го карат да се олюлее на петите си. Между очите му се появяват отвесни черти; сякаш се опитва да запамети нещо важно.
Сред преподавателите, в тъмните им пелерини, се появява и д-р Хауптман, разхлабвайки с ръкавица яката си. Поема кофата, лисва я припряно и не се задържа да гледа как се оттича от пленника.
Водата се лее и лее. Лицето на пленника става безизразно. Той се килва над въжетата, с които е усукан, тялото му се свлича надолу по кола, Фолкхаймер, по-огромен от всякога, притичва от време на време и изправя отново жертвата.
Момчетата от най-горните класове се прибират в сградата. Кофите издават глух, мъртвешки звук при пълненето. Минават и шестнайсетгодишните. После петнайсетгодишните. Възгласите загубват своя първоначален ентусиазъм и копнежът да хукне нанякъде все по-силно обзема Вернер. „Бягай! Бягай!“
Три момчета пред него. Две. Вернер се опитва да си представи нещо приятно, но единственият образ, който се появява в съзнанието му, е подемникът над Девета шахта; прегърбените миньори, крачещи като оковани в многотонни вериги. Момчето от приемните изпити, треперещо като лист, преди да се сгромоляса. Всеки в капана на житейската си роля: сираци, школници, Фредерик, Фолкхаймер, възрастната еврейка от петия етаж. Дори Юта.
Когато идва редът му, Вернер лисва кофата като всички останали струята се разбива в гръдния кош на пленника и се чуват унили възгласи. Отива при курсантите, които трябва да се приберат в помещението. Мокри обувки, мокри маншети, ръцете му са така безчувствени, все едно не са негови.
След още шест момчета идва редът на Фредерик. Който явно не вижда добре без очила. Който не крещеше, докато се лееха кофите. Който в момента смръщено гледа пленника, тъй като най-сетне е разбрал какво се случва.
Вернер вече знае какво ще направи Фредерик.
Момчето зад Фредерик го избутва напред. Един по-голям му подава кофата и Фредерик я излива на земята.