Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Прожекциите са от осем часа — казва му тя на бретонския си френски, той кимва и подминава, накуцвайки. На улица „Воборел“ огромни количества каменни плочи са се свлекли от покривите и са се взривили на калдъръма. Дрипави остатъци от обгоряла хартия летят из въздуха. Няма чайки. Дори и къщата да е горяла, мисли си той, диамантът ще е там. Ще го извади от пепелищата като топло яйце. Но високата тясна постройка е почти невредима. Единайсет прозореца по фасадата, повечето от стъклата липсват. Сини черчевета, стар гранит, бежов и сив. Четири от шестте сандъчета за цветя са още на мястото си. Задължителният списък на обитателите виси на входната врата:
Г-н Етиен Льоблан, 63 г.
Г-ца Мари-Лор Льоблан, 16 г.
Толкова рискове, толкова страхове. За райха. За него самия.
Кой ще го спре? Не свистят снаряди. В окото на бурята понякога е най-сигурно.
С какво разполагат
Кога е ден и кога е нощ? Времето се измерва в светвания: фенерчето на Фолкхаймер светва, угасва. Вернер наблюдава в отразената светлина полепналото с пепел лице на Фолкхаймер, грижите му за Бернд. „Пий“, казва Фолкхаймер, докато поднася манерката до устните на ранения, и сенките подскачат сред срутения таван като призраци на смъртта, предчувстващи угощение. Бернд отвръща лице, в погледа му се чете паника; опитва се да разгледа крака си.
Фенерчето угасва и тъмнината нахлува пак. В мешката на Вернер стоят тефтерчето от детските му години, одеялото и чифт сухи чорапи. Плюс три комплекта суха храна. Това е всичко, с което разполагат. Фолкхаймер няма нищо, Бернд също. Имат само по половин манерка вода. Фолкхаймер е открил кофа с накиснати четки за боядисване, с някаква хлъзгава слуз на дъното, но колко трябва да ожаднеят, за да посегнат към тази тиня?
Две цилиндрични гранати „Тип 24“, по една в страничните джобове на куртката на Фолкхаймер. Кухи дървени дръжки от едната страна, мощен заряд в ламаринена кутия от другата; ръчни бомби, които момчетата в Шулпфорта наричаха „преси за картофи“. Бернд вече два пъти моли Фолкхаймер да ги използва, за да отвори път нагоре. Но да взривиш граната в затворено помещение, под руини, сигурно пълни с неексплодирали 88-милиметрови снаряди, би било самоубийствено.
Имат и пушка: петзарядната карабина на Фолкхаймер, модел „98К“. Предостатъчно, мисли Вернер. Трябват им само три патрона, по един за всеки.
От време на време на Вернер му се струва, че подземието може да има и собствена светлина, сигурно излъчвана от отломките; защото, докато отвън августовският ден угасва, мракът в помещението добива едва доловим червеникав тон. Дори и най-пълната тъмнина, скоро разбира той, не е стопроцентова. Пробва и му се струва, че ако размаха ръка пред лицето си, може да различи пръстите си.
Мисли за детството си, за къделите от въглищен прах, увиснали във въздуха през зимните утрини, утайващи се по первазите на прозорците и в дробовете им. Тук, в тази дупка, е обратното — прахът е бял; като че ли са затворени в някакъв дълбок забой, който е хем същият, хем противоположност на този, погубил татко му.
Тъмно. Светло. Състареното, покрито с пепел лице на Фолкхаймер се материализира пред Вернер, пагонът на едното му рамо едва се крепи. Насочва лъча към дланта си и показва на Вернер две изкривени отвертки и кутийка с бушони.
— Радиото — казва той в здравото ухо на Вернер.
— Успя ли да дремнеш?
Фолкхаймер насочва светлината към лицето си: „Давай, преди да се е изтощила батерията!!!“, казват устните му.
Вернер клати глава. Радиото е неспасяемо. Иска му се да затвори очи, да забрави, да се предаде. Да изчака, докато дулото на оръжието докосне слепоочието му. Но пък Фолкхаймер му казва друго: че си струва да се живее. Жичката на фенерчето му става все по-жълта и по-жълта. Осветената уста на Фолкхаймер се червенее на фона на мрака. „Нямаме време“, мълвят устните му. Сградата стене. Вернер вижда зелена трева, жужащи мухи, слънце. Парадния вход на прекрасна вила, отворен, кани го. Щом смъртта дойде за Бернд, може да прибере и него; няма нужда да се разкарва два пъти.
„Имаш сестра — казва Фолкхаймер. — Мисли за сестра си.“
Телта на камбанката
Мехурът й няма да издържи дълго. Тя се изкачва по стъпалата на избата, задържа дъха си, но не чува друго освен трийсет удара на сърцето си. Четирийсет. Отмята капака и се покатерва в кухнята. Никой не я застрелва. Не чува взривове.
Спъвайки се из съборените полици, тя прекосява кухнята и влиза в стаята на мадам Манек; двете консерви тежко се олюляват в палтото на прачичо й. Гърлото й щипе, ноздрите — също. В покоите на мадам Манек въздухът е по-хубав.