Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
— Може ли пак?
Фредерик се разсмива. Слизат надолу. Качват се. Слизат… качват се… Вернер се взира в телените въжета и противотежестите, мъчейки се да разбере начина им на действие, докато на четвъртия път във фоайето влиза дребна женица и изтръсква чадъра си. В другата си ръка носи хартиена кесия; очите й бързо поемат униформите на момчетата, яркобялата коса на Вернер и синините под очите на Фредерик. Отпред върху палтото й грижливо е зашита охреножълта звезда. Безупречно подравнена, единият лъч надолу, другият нагоре. Капките се ронят като семенца от върха на чадъра й.
— Добър ден, фрау Шварценбергер — казва Фредерик. Дърпа се назад, прави й място и й маха да влезе. Тя се мушка в кабинката, Вернер е зад гърба й. От хартиената кесия стърчи връзка увехнали зеленчуци. Яката й, вижда Вернер, е почти отпрана от палтото: шевовете са прокъсани. Ако се обърне с лице, очите им ще са на педя разстояние.
Фредерик натиска „2“, после „5“. Никой не говори. Възрастната жена потрива вежда с треперещия връх на показалеца си. Асансьорът с потракване се качва един етаж. Фредерик дърпа решетката и Вернер излиза след него. Гледа как сивите обувки на старицата се издигат покрай носа му. Вратата на апартамент № 2 вече се отваря и жена с престилка, увиснали ръце и пухкаво лице се спуска да прегръща Фредерик. Целува го по двете бузи, после опипва с палци синините му.
— Няма проблем, Франи, боричкахме се.
Апартаментът е елегантен и лъскав, пълен с дебели килими, които поглъщат шума от стъпките им. Големите задни прозорци гледат към короните на четири оголели липи. Суграшицата продължава да вали.
— Мама я няма още — казва Франи, приглаждайки с длани престилката си. Очите й са във Фредерик. — Ти добре ли си?
Фредерик казва:
— Разбира се.
Двамата с Вернер влизат в топла, ухаеща на приятно спалня, Фредерик дърпа едно чекмедже и като се обръща, вече е с очила с черна рамка. Гледа притеснено Вернер.
— Стига де, ти не знаеше ли…?
С очила Фредерик вече не се напряга; и изглежда такъв, какъвто си е в действителност — кротко момче с мека кожа, шоколадова коса и току-що наболи мустачки; любител на птици; дете на богати хора.
— Знаеш, че на стрелба не улучвам нищо. Не се ли сети!
— Знам ли… — му казва Вернер. — Как мина през очния лекар… имам предвид — на изпитите?
— Назубрих таблиците.
— Те не са ли различни?
— Научих ги наизуст; всичките. Татко ми ги донесе вкъщи и с майка ми ги научихме.
— А… бинокълът?
— Той е поръчков. Не питай за цената му.
Сядат в просторна кухня, до мраморен плот за готвене. Прислужницата, на име Франи, се появява с парче тъмен хляб и дъска със сирене, усмихва се на Фредерик и ги оставя върху масата. Говорят за Коледа, колко било хубаво; прислужницата изчезва през една летяща врата и се връща с две бели чинии, толкова фини, че издават звън, когато ги поставя пред момчетата.
Съзнанието на Вернер препуска трескаво: Асансьор! Еврейка! Слугиня! Берлин! Оттеглят се в спалнята на Фредерик, която е пълна с оловни войници, авиомодели и дървени щайги с комикси. Лягат по корем и прелистват комиксите, доволни, че не са в школата, споглеждайки се един друг, сякаш за да проверят дали приятелството им е все още същото. Франи подвиква: „Оставям ви!“, и в момента, в който вратата хлопва, Фредерик дръпва Вернер, води го във всекидневната, качва се по стълба, подпряна на висока дъбова библиотека, бута настрана една плетена кошница и измъква иззад нея огромна книга: два тома със златни подвързии, всеки с големината на дюшек за детско креватче.
— Гледай! — Сияе. — Това исках да ти покажа!
Книгата съдържа разкошни цветни илюстрации на птици. Два бели сокола се нахвърлят един върху друг, грачейки. Кървавочервено фламинго държи черния връх на човката си над неподвижна вода. Лъскави гъски стоят върху синор и се взират в притъмнялото небе. Фредерик прелиства страниците с две ръце. „Мухоловка.“ „Ръждивогръд потапник.“ „Червенококардест кълвач.“ Много от птиците са по-едри като рисунки, отколкото в действителност.
— Одюбон — казва Фредерик — е бил американец. Бродил е с години из горите и тресавищата; по негово време страната е била само блата и гори. По цял ден е наблюдавал птици; убивал ги е, закрепвал ги е с клечки и тел и ги е рисувал. Най-добрият орнитолог в историята. Обикновено се хранел с обектите на изследванията си. Представяш ли си? — Гласът на Фредерик трепери от възторг. Вдига очи захласнато: — Лека омара, пушката е на рамото ти, гледаш съсредоточено птицата…
Вернер се опитва да си представи това, за което говори Фредерик: времето преди фотографията и биноклите. Някой се гмурка в пустошта, гъмжаща от неизвестност, за да се върне с рисунки. Книга, пълна не толкова с птици, колкото със загадки… Синекрили, чуруликащи мистерии.