Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Улица „Воборел“ № 4. Все още на мястото си. Секундите изтичат и пушекът спуска завесата.
Самотен самолет пъпли през все по-наситената синева, някъде далеч над тях. Фон Румпел се връща по дългата вертикална стълба в тунелите на укреплението, стараейки се да не куца и да не мисли за бучките в слабините си. В подземието войници сърбат овесена каша от каските си. Електрическите крушки браздят пространството, разделяйки го на светли и сенчести участъци.
Фон Румпел сяда на сандък за боеприпаси и яде топено сирене от метална туба. Полковникът, командващ отбраната на Сен Мало, е държал речи пред тези хора — за храбростта, за това как всеки момент дивизия „Херман Гьоринг“ ще пробие американските линии при Авраншез, как откъм Италия и вероятно Белгия ще се влеят подкрепления, танкове и „Щуки“, камиони с петдесетмилиметрови минохвъргачки, как хората от Берлин вярват в тях — безрезервно, като монахиня в Спасителя, — как никой няма да изостави поста си, а ако го направи, ще бъде екзекутиран като дезертьор… но в момента Фон Румпел мисли единствено за лозата в себе си. Черна лоза, пуснала хищните си ластари в крайниците му. Дълбаеща вътрешностите му. Тук, в тази полуостровна крепост досами Сен Мало, откъсната от отстъпващите армии, всичко е само въпрос на време: преди канадци, британци и светлооки американци от Осемдесет и трета дивизия да напълнят като оси града, претърсвайки домовете за мародери и саморазправяйки се с пленниците.
Въпрос на време, преди черната лоза завинаги да скове сърцето му.
— Моля? — пита един войник до него.
Фон Румпел изсумтява:
— Нищо не съм казвал.
Войникът присвива очи и се връща към кашата си.
Фон Румпел изстисква последните остатъци от противната солена паста и пуска празната туба между краката си. Къщата е все още там. Армията му все още владее града. Пожарите ще пламтят известно време, после немците ще плъзнат като мравки, връщайки се на позициите си, за да упорстват още един ден.
Той ще чака. Чака… чака… чака… докато пушеците се разнесат и влезе в къщата.
Atelier de Réparation*
Бернд — инженерът — скимти от болка, заровил лице в златистата облегалка на креслото. Кракът му е зле, гръдният му кош е в още по-лошо състояние.
Радиото е съсипано. Захранващият кабел е прекъснат, антенният липсва, възможно е да не работи и блокът за настройване. Вернер прехвърля през ръцете си, под отслабващата жълтеникава светлина от фенерчето на Фолкхаймер, част след част — всичките изпочупени. Изглежда, от бомбардировката е оглушал с лявото си ухо. Дясното, доколкото може да прецени, постепенно се възстановява; през звънтенето започват да се прокрадват звуци.
Пукане на изстиващи огнища.
Стонове от хотела над тях.
Странни разнородни капчуци.
Двамата с Фолкхаймер отчаяно се нахвърлят върху отломките, препречващи пътя към изхода. Фолкхаймер се е свил под провисналия таван и пуфти, дърпайки смачкано арматурно желязо. Включва фенерчето и бързо оглежда обстановката, мъчейки се да запамети какво трябва да премести в тъмното. После гаси, за да пести батерията, и се заема слепешком с работа. Пак светва и картината отново е същата. Тонове изкривен метал, тухли, греди… толкова много, че и двайсет човека не биха се справили.
— Божичко, имай милост… — казва Фолкхаймер. Знае ли, че го произнася гласно?
Странната молитва отеква в дясното ухо на Вернер: „имай милост… имай милост…“ Двайсет и една годишният великан е понесъл всичко в тази война, но тази последна несправедливост е пречупила и неговото самообладание.
Би трябвало пожарищата над тях да са изсмукали и последния кислород от това подземие. И те тримата да са задушени. Каквото било — било; пито — платено. Но те дишат. Трите нацепени на трески греди все още държат бог знае какъв товар: тонове овъглен хотел, труповете на осемдесет артилеристи от противовъздушната батарея и незнайно количество неексплодирали боеприпаси. Може би — Вернер, заради десетките хиляди малки предателства, Бернд, заради безбройните си престъпления, и Фолкхаймер, заради това, че е бил послушен инструмент, изпълнител на заповеди, щик на райха, — може би тримата трябва да изкупят някаква тежка вина и да изтърпят последното си наказание.
Подземие на корсар… склад за оръжие, злато и пчеларските инструменти на някаква ексцентрична особа… после винарска изба… накрая — работилница за поддръжка на хотела. Atelier de réparation, си мисли Вернер, работилница за поправки. Какво по-уместно име? По тримата има доста за поправяне.
* Работилница за поправки (фр.) — Б.р.
Две консерви
Мари-Лор се събужда, малката къщичка я боде по корема, а тя е плувнала в пот, завита в палтото на прачичо си.