Призрачна музика
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #20
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-0612-3
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Призрачна музика». Краткое содержание книги:
— На първо място — събиране на дългове. Наемат момчета със зелени униформи и ги молят да отидат и да сплашат някой нехаен длъжник. И те го сплашват, като на това отгоре понякога толкова се вдъхновяват, че го стряскат чак до смърт. И е добре, ако му се размине само с бой или леки телесни повреди, но от време на време се стига и до сериозни рани. На второ място е прехвърлянето на коли — както на купени, но нерегистрирани по законния начин, така и на крадени. Когато зад волана седи човек в униформа, рискът съществено намалява. На трето място са наркотиците. Тук има всичко: и охрана при превозването на големи партиди, и дилърство, и търговия на дребно. Момчетата още са глупави, иска им се да имат пари, всички наоколо карат вносни коли и размахват мобифони и на тях им се струва, че в никакъв случай не са по-лоши от останалите, та затова не могат да проумеят защо не разполагат с всички тези неща. Казано накратко, пълни глупаци са. Но никой не може да надскочи себе си. Ех, тази наша руска душа — дори престъпленията вършим по руски, да не говорим за това как печелим пари.
Настя се разсмя:
— Имаш предвид ориентацията към моментална печалба ли?
— Ами да. Не можем и не искаме да чакаме, не можем и не искаме да планираме и да работим в перспектива. Тези глупави момчета са толкова благодатен материал и направо да се чудиш къде блеят престъпните структури! Ако сега положат минимални, но разумни усилия, след три-четири години ще могат да сложат ръка на цялата правозащитна система в страната. Но за тях три години са много. Те искат всичко веднага, защото след три години може и да не са живи. В списание „Интербизнес“ прочетох интересна статия за частните английски училища. Знаеш ли какво пише там? Една година обучение струва някъде около двайсет и пет хиляди долара, а детето трябва да учи там осем години. Плащането става всяка година. А пък нашите новобогаташи искат да им разрешат да платят за всичките осем години наведнъж, искат да внесат двеста хиляди от раз, макар че могат да плащат всяка година. Там гледат на тях като на някакви откачалки, тъй като в Англия не могат да разберат, че ако един човек в Русия има двеста хиляди долара, просто не знае дали утре ще е жив. А пък ако остане жив, държавата може да сложи ръка на всичките му сметки и да ги замрази или да измисли някаква друга гадост, за да се пребори с икономическите затруднения. Както и да е, всичко това са лирически отклонения, а пък ей това — извади от папката едно тесте таблици — е голата фактология. Кой, къде, кога, а също така и от кого, какво и срещу какво.
Настя се наведе над таблиците и анкетите и само след половин час усети лек пристъп на съжаление. Тя страшно харесваше тази работа и с удоволствие би се занимавала с нея по двайсет и четири часа в денонощието. Дали не прибърза, като се върна на „Петровка“? Какво й пречеше да си седи при Заточни? Но моментално си спомни колко тъгуваше по предишната си работа, докато се занимаваше само с анализи. И така й беше зле, и инак й беше зле. Странно същество е човекът — непрекъснато не му достига нещо, за да се чувства напълно щастлив.
Работата вървеше бързо, Павел имаше интересни идеи и за известно време Настя дори забрави делото на Дударев. И в този момент на вратата се позвъни. Тя погледна с недоумение към часовника — беше девет и половина, доста късничко за посещения, особено без предварителна уговорка.
— Мъжът ти ли се връща? — попита Дюжин, без да вдига глава от таблиците.
— Не би трябвало.
Настя отвори вратата. Пред нея стоеше красива млада жена с дълга копринена пола и памучна блуза, изопната по тялото.
— Вие ли сте Анастасия Павловна? — попита хубавицата.
— Да. Какво обичате?
— Трябва да поговоря с вас.
— За какво?
— За вашия мъж.
Много интересно. Какво ли се канеше да й съобщи за Чистяков това прелестно младо същество?
— Добре, кажете — разреши й Настя.
Тя не предложи на момичето да влезе и продължи да го държи на прага. Беше усвоила добре тези номера, а през годините, в които работеше в криминалния отдел, Настя завинаги бе запомнила правилото, че непознати хора се канят вкъщи само тогава, когато просто няма начин да не ги поканиш. Във всички останали случаи трябва да си запазиш възможността да затръшнеш вратата.
— Може ли да вляза? — попита плахо момичето.
— Не може. Слушам ви. Всъщност как се казвате?
— Юля.
— Коя сте, къде работите и като каква?
— В същия институт, в който работи и Алексей Михайлович.
— Като каква работите?
— Аз съм… лаборант изследовател.
— Прекрасно. Какво искате да ми кажете, Юля?