Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
Една вечер в село Тишина влязоха три вносни автомобила и спряха пред дома на Монголеца. От първия и третия изскочиха мускулести мъже и зорко се огледаха наоколо. От средния бавно и достолепно слязоха Антон Маевски и Михаил Сергеев, познат в подземния свят с прякора Майкъл. И двамата бяха всепризнати бандити, но ако някой извън техния кръг ги наречеше така, тези елегантни господа, облечени по последния вик на модата, биха приели това за кръвна обида.
Антон беше юрисконсулт на няколко руски банки и заемаше тая длъжност като пълноправен юрист, защото имаше диплома за висше юридическо образование, друг въпрос е как я беше получил. И то с отличие.
Майкъл минаваше за добър специалист по икономическите въпроси, също имаше диплома, но от Плехановския институт, и пак така с отличие. При него това стана по-сложно. Работата е там, че се наложи да „отработи“ в лагер четири присъди, за разлика от Антон, който се опари само два пъти, но очевидно би трябвало да предположим, че и в лагерите е имало добри професори — както по право, така и по икономика. Редно е да кажем, че и единият, и другият действително се справяха чудесно с работата си и неведнъж се случваше да удивляват истинските професионалисти, с които им се налагаше да се срещат в сферата на своята дейност. Антон например знаеше наизуст Наказателния кодекс, пък и с Гражданския работеше добре. Майкъл, който прояви изключителна способност за изучаване на чужди езици, поставяше в неловко положение професори и академици по икономика, като им цитираше по цели страници на оригиналния език не само от съчиненията на Кант или Фойербах, но и на някои от съвременните икономисти. Така че Антон и Майкъл, старите авери на Ваня, бяха за него незаменими…
Входната врата беше широко отворена, но ниска. Снажните джентълмени понечиха да влязат, но не пресметнаха височината си и блъснаха чела в горния праг. Цялата къща се огласи с отбрани цветисти псувни. Ваня, разперил ръце за прегръдка, като видя тази картина, избухна в неудържим смях. По благородните чела на всепризнатите бандити бавно започнаха да се издуват тъмночервени цицини. Стремително нахълтаха горилите на Антон и Майкъл, но под ледения поглед на Монголеца тутакси се изнизаха навън.
— Трябва да се навеждате — нравоучително отбеляза Ваня. — Знаете ли защо вратите на старите къщи са ниски?
Двамата господа се приближиха към голямото мътно огледало.
— Е, не е кой знае какво — каза Майкъл. — Търпи се.
— Абе ти можеш ли поне да си познаеш фасадата? — възрази Антон. — Това според теб огледало ли е?
— Защото — все така нравоучително продължи Ваня — гостите трябва да се кланят на домакина, когато влизат в дома му. Щеш не щеш, ама си навеждаш кратуната!
— Ниски са, за да не излиза топлото бе, умнико! — подвикна всезнаещият Майкъл.
— И това е вярно — съгласи се Монголеца, огледа приятелите си и отново прихна. — Трябва да намерим медени петачета, те са най-доброто средство… Поозърна се наоколо и като съгледа големите медени кръстове по стените, намигна: — Сега ще ви излекувам. — Свали кръстовете и ги връчи на гостите. — Притиснете ги до челата си.
— Но аз не съм кръщаван! — възпротиви се Антон.
— Пред Господа Бога всички сме равни. Притисни го. Моля те!
И покани приятелите си на трапезата. На широката маса бе сложена тава с цяло печено агне на шиш, гарнирано с краставици, домати и зелена салата, до тавата стоеше еднолитрова бутилка водка, в дървена купа чернееше ръжен хляб, нарязан на едри парчета. Когато видя всичко това, Майкъл се намръщи, беше свикнал с по-изискани специалитети. Двамата джентълмени седнаха на трапезата, притискайки кръстовете до челата си.
— И как ще набивам сега? — намръщено се оплака Антон.
— Ще се наложи да ви обслужа — поухили се Ваня и започна да къса големи парчета димящо месо и да ги слага в чиниите на гостите си.
Пиха за благополучното им пристигане и се заеха с агнешкото.
— М-м, ти ли си го пекъл, Иван? — удиви се Антон. — Направо се топи в устата.
— Че кой друг? — изчерви се от удоволствие Ваня.
Според неписаните бандитски закони хора от ранга на Монголеца не пипваха никаква работа. Пък и той самият по-скоро би умрял, отколкото например да вземе лопата в ръцете си. Но имаше една слабост: да гощава гостите си с ястия, които сам приготвяше. Всички знаеха това, но си мълчаха, а по-късно някои свикнаха, както сега Антон, да се „изненадват“ колко е вкусно, знаейки, че тези комплименти са като балсам за душата на Монголеца.