Конан Непобедимия [bg]

— Конан, ти не знаеш какво правиш. Крепостта не е лъжица за твоите уста.

— Трябва да видя какво има вътре, Карела. Тези стени могат да устоят срещу цяла армия. И все пак може да ми се наложи да се покатеря по тях някоя нощ, ако искаме да приберем медальоните. Освен ако Аманар и неговите люспести оръженосци са те уплашили толкова, че си се отказала.

— Не съм казвала такова нещо, нали? И няма да търпя да ме обвиняваш в страхливост!

Спряха пред спуснатата решетка на крепостната врата. Един часовой С’тара надникна към тях зад тежките стоманени пръти, червените му очи сякаш леко светеха в сянката на входа. Още двама излязоха от сводестата врата на мостовата кула, стиснали къси копия в ръце.

— Аманар ни очаква — каза Конан.

— Аманар очаква мен — каза Карела.

С’тара направи знак и сред дрънчене на вериги решетката започна да се вдига нагоре.

— Да — просъска часовоят. — Господарят каза и двамата да дойдете. Следвайте ме. — Змиеподобният войник се обърна на пети и с подтичване потъна в мрачните глъбини на Крепостта.

— Как е разбрал, че трябва да отидем и двамата? — каза Карела, докато вървяха по петите на съществото.

— Изглежда, че тази крепост не е лъжица и за още нечии уста освен моите — отвърна Конан.

Подвижната решетка на крепостната врата със скърцане се затвори зад тях. Мускулестият кимериец искаше да се надява, че излизането от тези стени ще се окаже така лесно, както и влизането.

Вървяха по коридор, чиито стени бяха облицовани с мрамор, а подът бе украсен с мозаични арабески във всички цветове на дъгата. Сребърни свещници поддържаха лампи от злато във формата на дракони. Тяхната светлина изпълваше с меко сияние дори и сводестия таван, върху който бяха изобразени крилати коне и еднорози. Конан поклати глава със задоволство. Щом Аманар осветяваше входния коридор с такива лампи, значи имаше повече от достатъчно богатство за нуждите на един крадец. Оставаше Велита. Кимериецът не беше забравил клетвата си да я освободи.

С’тара спря пред висока врата от излъскан до блясък пиринч, почука и се наведе, като че ли да чуе нещо, след това — макар че до слуха на Конан не достигна никакъв звук — тласна тежката врата и я отвори. Съществото с поклон ги покани да влязат. Отвътре долитаха звуци на флейти и арфи.

Конан пръв прекрачи прага. Карела се спусна напред, за да не изглежда, че върви след него. Той й се усмихна, а тя се озъби.

— Добре дошли — каза Аманар. — Моля, седнете. — Той се бе разположил на богато украсен с дърворезба стол край ниска абаносова масичка и милваше златния си жезъл. Два стола, които по нищо не се различаваха от неговия, бяха поставени на отсрещната сграда на масата.

Четиримата музиканти, всичките от човешкия род, седяха с кръстосани крака върху възглавнички до стената. Свиреха тихо, без да се споглеждат, без да откъсват очи от пода. Иззад една завеса се появи жена. Носеше сребърен поднос с вино. Докато го поставяше на масата, погледът й също остана прикован към скъпите килими, които покриваха пода; после жената се поклони на Аманар и мълчаливо заприпка към изхода. Аманар сякаш изобщо не я забелят. Очите му наблюдаваха Карела.