Конан Непобедимия [bg]
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: Конан (bg) #2
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Здравка Ефтимова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Конан Непобедимия [bg]». Краткое содержание книги:
Деветнадесета глава
Тясната лъкатушна клисура, по която се движеха, прерасна в широка долина и те видяха крепостта на Аманар. Черни като абанос кули се издигаха към небето, закръглените им стени като че ли поглъщаха цялата сила на следобедното слънце. Черни отбранителни валове и назъбени малки кулички сякаш израстваха от планинските канари. Стръмен път водеше до мостовата кула, увенчана с каменен улей, от който да се изсипва вряща мазнина върху хората, дръзнали непредпазливо да се приближат към укреплението. Дори тръни не растяха върху каменистата почва около входа.
Аманар посочи широката необятна равнина, разстлала се пред крепостта.
— Нека вашите войници си направят лагер където пожелаят. А вие елате в крепостта да си поговорим.
С’тара бързо понесоха носилката по стръмния път, а разбойниците останаха стълпени в подножието.
— Намерѝ място за моите хрътки, Хордо — каза Карела, скочи от жребеца си и подаде юздите на брадатия разбойник.
Конан също слезе от седлото. Зелените очи на Карела опасно проблясваха.
— Какво си въобразяваш, че правиш, кимериецо? — попита тя.
— Аз не съм една от твоите хрътки — отвърна й той спокойно, после се заизкачва към крепостта, като пътьом отбелязваше разположението на стражите върху стената. В това укрепление мъчно можеше да се промъкне крадец. Кимериецът се напрегна, когато я чу да тича зад него, но не се обърна. Карела го настигна и тръгна до него. Тежкото й дишане бе по-скоро знак, че е ядосана, а не запъхтяна.
— Конан, ти не знаеш какво правиш. Крепостта не е лъжица за твоите уста.
— Трябва да видя какво има вътре, Карела. Тези стени могат да устоят срещу цяла армия. И все пак може да ми се наложи да се покатеря по тях някоя нощ, ако искаме да приберем медальоните. Освен ако Аманар и неговите люспести оръженосци са те уплашили толкова, че си се отказала.
— Не съм казвала такова нещо, нали? И няма да търпя да ме обвиняваш в страхливост!
Спряха пред спуснатата решетка на крепостната врата. Един часовой С’тара надникна към тях зад тежките стоманени пръти, червените му очи сякаш леко светеха в сянката на входа. Още двама излязоха от сводестата врата на мостовата кула, стиснали къси копия в ръце.
— Аманар ни очаква — каза Конан.
— Аманар очаква мен — каза Карела.
С’тара направи знак и сред дрънчене на вериги решетката започна да се вдига нагоре.
— Да — просъска часовоят. — Господарят каза и двамата да дойдете. Следвайте ме. — Змиеподобният войник се обърна на пети и с подтичване потъна в мрачните глъбини на Крепостта.
— Как е разбрал, че трябва да отидем и двамата? — каза Карела, докато вървяха по петите на съществото.
— Изглежда, че тази крепост не е лъжица и за още нечии уста освен моите — отвърна Конан.
Подвижната решетка на крепостната врата със скърцане се затвори зад тях. Мускулестият кимериец искаше да се надява, че излизането от тези стени ще се окаже така лесно, както и влизането.
Вървяха по коридор, чиито стени бяха облицовани с мрамор, а подът бе украсен с мозаични арабески във всички цветове на дъгата. Сребърни свещници поддържаха лампи от злато във формата на дракони. Тяхната светлина изпълваше с меко сияние дори и сводестия таван, върху който бяха изобразени крилати коне и еднорози. Конан поклати глава със задоволство. Щом Аманар осветяваше входния коридор с такива лампи, значи имаше повече от достатъчно богатство за нуждите на един крадец. Оставаше Велита. Кимериецът не беше забравил клетвата си да я освободи.
С’тара спря пред висока врата от излъскан до блясък пиринч, почука и се наведе, като че ли да чуе нещо, след това — макар че до слуха на Конан не достигна никакъв звук — тласна тежката врата и я отвори. Съществото с поклон ги покани да влязат. Отвътре долитаха звуци на флейти и арфи.
Конан пръв прекрачи прага. Карела се спусна напред, за да не изглежда, че върви след него. Той й се усмихна, а тя се озъби.
— Добре дошли — каза Аманар. — Моля, седнете. — Той се бе разположил на богато украсен с дърворезба стол край ниска абаносова масичка и милваше златния си жезъл. Два стола, които по нищо не се различаваха от неговия, бяха поставени на отсрещната сграда на масата.
Четиримата музиканти, всичките от човешкия род, седяха с кръстосани крака върху възглавнички до стената. Свиреха тихо, без да се споглеждат, без да откъсват очи от пода. Иззад една завеса се появи жена. Носеше сребърен поднос с вино. Докато го поставяше на масата, погледът й също остана прикован към скъпите килими, които покриваха пода; после жената се поклони на Аманар и мълчаливо заприпка към изхода. Аманар сякаш изобщо не я забелят. Очите му наблюдаваха Карела.