Конан Непобедимия [bg]

Резаро, който бе клекнал край хълбока на планинеца, внимателно постави едно желязо обратно в огъня.

— Не каза много досега, сър.

— Кучета? — задавено изхъхри планинецът. Черните му очи свирепо изгледаха Харанидес. Имаше дълги тънки мустаци, тъмни като очите му. — Синове на мъртви камили! Майките ви се съешават с кочове! Бащите ви…

Резаро небрежно го удари по устата с опакото на ръката си.

— Капитане, ако някой от нас попаднеше в неговото село, щяха да го измъчват много по-жестоко. Той мисли, че имаме нещо лично срещу него, щом не го убиваме направо, а го караме да говори.

— Никога няма да проговоря! — изръмжа планинецът. — Отрежете ми ръцете! Няма да говоря! Избодете ми очите! Няма да кажа нито дума! Отсечете…

— Всичко това звучи доста интересно — прекъсна го Харанидес. — Но аз мога да измисля нещо по-добро. — Черните очи на пленника тревожно го наблюдаваха. — Обзалагам се с голяма вероятност да спечеля, че някъде тук наблизо, точно в тази минута някой ни наблюдава. Някой от твоето племе, или от някое друго. Няма значение. Какво си мислиш, че ще стане, ако този човек види как те освобождаваме с усмивки и потупване по гърба?

— Убийте ме! — просъска планинецът. — Няма да проговоря.

Харанидес леко се засмя.

— О, твоите хора ще свършат това вместо нас. И подозирам, че ще го направят много по-бавно, отколкото моите войници. Но най-лошото е — усмивката на капитана се стопи, — че ще прокълнат душата ти, защото си предател. Духът ти вечно ще броди, затворен в капан между този и онзи свят. Съвсем сам. С изключение на компанията на други предатели. Или демони. — Планинецът млъкна, ала смущение обагри лицето му. „Вече е готов“, помисли си Харанидес. — Нарсес, донеси онова нещо и го покажи на нашия гост.

Войниците, скупчили се около пленника, ахнаха и замърмориха заклинания, когато Нарсес и още един войник довлякоха вкочанения труп сред кръга. Харанидес не откъсваше поглед от лицето на планинеца. Тъмните му очи се плъзнаха встрани от влечугоподобното същество, след това отново се върнаха върху него, изведнъж изпълнени с такава злоба, че изглеждаха страшни.

— Знаеш ли какво е това? — каза тихо капитанът.

Планинецът неохотно кимна. Очите му все още изгаряха Харанидес с убийствения си огън.

— Нарича се С’тара. — Устата му се изкриви, докато произнасяше тази дума и той плю, за да довърши по-изразително мисълта си. — Много от тези трижди прокълнати чудовища, които ядат тор, служат на Злия. Той живее в мрачната крепост на юг. Много мъже, даже жени и деца, изчезват зад каменните стени, където не прониква слънчева светлина. Който влезе там, не излиза. Даже не изнасят телата им да ги погребем както подобава. Такава мерзост не може да се търпи. Затова се събрахме и… — Тънките устни изведнъж се затвориха. Планинецът отново замята злобни погледи наоколо.