Конан Непобедимия [bg]

— Перчи се, като че яздим на парад — изръмжа Хордо.

— Може би наистина е така — отвърна Конан и небрежно разхлаби сабята в шагреновата си ножница. Погледът му все още обхождаше планинските била̀, като не се застояваше дълго на едно място.

— Отново ни наблюдават. Попе си имаме съгледвачи. Хордо се напрегна, ала вече бе натрупал дълги години и разбойническия занаят, за да се огледа явно. После също разхлаби оръжието в ножницата си.

— Къде са? — тихо попита едноокият.

— От двете страни на долината. Не зная колко са.

— Сигурно не са много на място като това — измърмори Хордо и хвърли поглед към стръмните склонове. — Ще я предупредя.

— Ще отидем заедно — бързо каза Конан. — Полека, като че отиваме напред просто да си побъбрим. — Брадатият кимна, двамата смушиха конете си с пети и препуснаха по-бързо.

Карела ги изгледа изненадано, а после се ядоса и гневно отвори уста.

— Следят ни — каза Хордо, без да й позволи да започне. — На била̀та са.

Тя погледна Конан, после отново се обърна към Хордо.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — каза Конан. Гърбът й настръхна и тя впери поглед напред, без да приказва. Той продължи: — Преди половин час забелязах раздвижване по източното бѝло. Помислих си, че е животно, но сега забелязах трима на изток и двама на запад. Движат се заедно с нас.

— Кълна се в чреслата на Хануман — измърмори тя, все още без да го поглежда, дръпна юздите на коня за поредния завой и изведнъж изненадано възкликна.

Насред пътеката, само на двадесет крачки от тях, стояха осем подобни на влечуги същества в плетени ризници и шлемове с гребени, също като онези, които бяха избили. Носеха върху раменете си красива носилка, върху който бе поставен висок трон от слонова кост, украсен със сложна резба. На трона седеше мъж, облечен в алени одежди. Приличен на змийче бял кичур се виеше в черната му коса. Мъжът държеше дълъг златен жезъл пред гърдите си. Гледаше ги втренчено.

— Казвам се Аманар — прогърмя гласът му сред почти отвесните планински склонове. — Добре дошли, пътници.

Конан усети, че неволно е сграбчил сабята си, и с крайчеца на окото си забеляза, че Карела и Хордо също стискат оръжията си. Аманар ги гледаше с усмивка, макар че тя не достигаше странните му черни очи, в които проблясваха червени петънца. Кимериецът чувстваше злото съвсем близо до себе си — зло, което се излъчваше от люспестите създания, които служеха на мъжа. Инстинктът му, жив в кръвта и костите, му подсказваше това и той безотказно му вярваше.

— Не се плашете — напевно произнесе Аманар.

Шум на плъзгащи се камъни и чакъл откъсна погледа на Конан от очите на мъжа върху носилката — младежът изумен осъзна, че непознатият бе приковал взора му против неговата воля. От двата склона към пътеката се спускаха стотици змиеподобни мъже, въоръжени с копия и арбалети. Клисурата буквално завря от безбройните им тела. Бандитите започнаха да крещят, разбрали, че са обградени отвсякъде.