Виелица на сенките [bg]

Строго погледнато, от залата в галерията влязох в доста приповдигнато настроение. Бях намерил изхода от четвърто ниво, при това го намерих съвсем неочаквано, след близо четири часа безуспешни лутания. Как да не се радвам?! Като цяло, с бодри крачки, осветявайки пътя си със „светлинката“, аз излязох от залата и тръгнах…

Когато отпред се запали фенер, аз осъзнах, че тук нещо не е както трябва. След тъмните пространства и зали някак си започнах да се притеснявам от всякакви неочаквани прояви на благосклонност от страна на боговете. Спрях и присвих очи, опитвайки се да видя какъв е този път източникът на светлина, но разстоянието беше твърде голямо и разбрах единствено, че светлината стои неподвижна и не се движи. За всеки случай изгасих своят фенер. Докато се приближавах, малко по-далече от първата светлина се запали втора, последвана от трета, а после се появи цяла верига. Вече бях толкова близо, че видях висящи на стената факли, точно същите като тези на първо ниво. Факли, горящи от хилядолетия. Галерията беше изцяло облицована с черен мрамор на бели петънца. Мраморен под, мраморни стени, мраморни колони на балкона от дясната ми страна. Отидох до ръба и погледнах надолу. Светлина едва достигаше до пода на намиращата се под галерията зала.

— Ш-ш-ш-ш… — дочух отнякъде.

Спрях и се заслушах. Да, ушите не ме лъжеха, в галерията се носеше странно шептене. Огледах се, но наблизо нямаше източник на звук, сякаш шептенето се раздаваше в самата ми глава. Странно. Отдадох неочаквания звук на прекалено развихрилото се въображение и като престанах да му обръщам внимание, продължих напред.

След стотина крачки започна да ми се струва, че между „ш-ш-ш-ш“ започват да се прокрадват едва различими думи, но колкото и да напрягах слух, така и не успявах да уловя смисъла им. Може би това бяха някакви странни шегички на строителите? Надупчили са стените и като стане течение, те си съскат като беззъби демони, болни от бронхит, или като змии, сгазени от каруца.

На мъртвеца се натъкнах след около двадесет крачки. Купчина кости, това беше всичко, останало от човека. Макар че чакайте, на човек не му израстват глиги от долната челюст. Подобно на скелета, който едва не ме накълца на ситно, това е било или елф, или орк, но за мое щастие, този тук не се канеше да ме напада. Шепотът в това време се промени на напълно неразбираемо мърморене, сякаш говорещият си е натъпкал устата с гореща каша. Нов покойник ме чакаше след двадесет ярда, а за следващите пет минути преброих двадесет и шест скелета, незнайно от какво умрели и незнайно как оказали се тук. Бръщолевенето сега вече настойчиво блъскаше в съзнанието ми и усещането беше все едно някой мръсник е натъпкал в главата ми цял кошер с ядосани пчели, при това говорещи. От нестройното мърморене успях да уловя отделни думи като „кръв“, „смърт“, „умри“, „мозъци“ и други подобни в същия дух. Нека просто кажем, че не чувах думи, които биха ме зарадвали. Това мърморене и зачестилите „находки“ започнаха забележимо да ме изнервят, предизвикваха в мен желание да пратя всичко на Х’сан’кор и да потърся обходен път. Но в близките десетина левги нямаше никакви обходни пътища и ща не ща трябваше да продължа напред, полагайки максимални усилия да не обръщам внимание на настойчиво звучащите в главата ми гласове. Не се получаваше, да ме отнесе мракът! Запях простичка песен, опитвайки се да изтласкам гласовете, но ефектът беше минимален.