Диамантен меч, дървен меч [bg]

...Изведнъж Императорът усети нещо нередно. Пейките на амфитеатъра почнаха да се опразват, опустяха даже ложите за зрители от ордените... Пясъчноснвите стени промениха цвета си и станаха аленочервени...

Ала черният камък на пръстена оставаше студен... Твърде студен дори. Вледяващо, мразовито студен!

- Защитавай се, повелителю - изсъска някой в ухото му.

„Сили велики, какво става?!"

Светът наоколо течеше и губеше очертанията си. Закъсняло трепна пръстенът, от камъка лъхна предупредителна жарава.

„Защо ли изобщо питам... Това е покушение!"

Сивото лице на врага се топеше, капки плът се стекоха, оголвайки черни кости. Очите се спукаха, отдолу светнаха безброй фасетни плочковидни гледалца като на насекомо. Дългите ръце с по половин дузина стави замахнаха с мечовете...

Императорът блокира удара, звънна стомана, срещнала стомана, бликнаха искри. Тласъкът отхвърли младия повелител назад и той едва сега разбра, че арената е изчезнала.

Схватката се бе пренесла върху равна поляна сред девствена гора. Непозната гора. Дърветата приличаха донякъде на южни палми, ала по-високи и пищни. Пъстри цветя се поклащаха по тъмнозелени храсталаци. Над короните на дърветата в самото небе опираха изумително прекрасни тънки кули с иглени върхове, сякаш изсечени от приказен планински кристал, прозрачни и пълни с игриви слънчеви лъчи.

А по края на поляната стояха Дану. Живи и здрави, облечени във великолепните си тържествени дрехи - uaemmuou, еднакви за мъже и жени, съшити от остри триъгълни парчета, насочени с острите си ъгли към земята.

Тъмнокосите Дану весело се смееха.

„Това не може да бъде - помисли си той. - Те отдавна за изтребени, това е просто... кошмар... Илюзия! Сън!"

Съществото, състоящо се само от черни лъскави кости, тук-там скрепени с белезникави сухожилия, атакува отново. Сблъскалите се мечове блеснаха пред самите очи на Императора и по лявата скула тънко парна гореща болка. „Ако е сън, то тогава е твърде реален."

Младежът изръмжа. Черните му доспехи и костите на тварта бяха единствените тъмни петна посред този радостен, светъл, зелен свят, сред сребърните, слънчеви и небесносини одеяния на Дану...

Не, черни бяха и косите на зрителите на двубоя. Но меко черни. Като топла и благодатна нощ. А черната броня на Императора бе петното мрак, осквернило този свят, който не бе принадлежал на човешкия род поначало.

„Аха. Ще ми отмъщавате. Добре. Сега ще ти покажа, изчадие скелетно!"

Човекът нападна - отчаяна атака, при която откри лицето си и гърдите срещу вражеския меч. Желязото удари по доспехите и отскочи, а острието на императора се вряза точно под черепа на врага, право в прешлените, които наподобяваха изправена на опашката си черна змия.