Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Аз първо предположих - призна магът на Червения Арк. -че някой ги е купил да свършат тая работа... Ама не, не са те. И нищо не знаят.

- Можем да сме сигурни в това - потвърди студено Сежес.

Императорът неволно си представи как вълшебниците са изтърбушили съзнанията на главатарите на Братството. По същия начин постъпваха разбойниците с пълни със злато сандъци.

„Магьосниците сигурни са обръщали наопаки душите на Бащите в търсене и на най-слабия намек за лъжа... Ужас!" Сежес продължи, едва ли не изискано:

- В главите им се оказаха неща, които представляват определен интерес... Но понеже Сивото братство се ползва с независим статут в Империята - (с неистово усилие Императорът потисна мисления си коментар относно израза й за „независимостта") - няма да обсъждаме онова, което научихме. Ще продължим разследването, повелителю. Ще търсим. А сега бихме ви посъветвали да си легнете. Желателно - не в самота.

„О, не!"

Той отново се насили да не продължи мисленото си възклицание с издайническото „С теб ли, Сежес?" и бързо изрече: -Това е излишно... щом ще почивам.

- Женската ласка е най-добрата почивка - настояваше вълшебницата.

- По-добре да се разтоваря във воинската зала - отказа Императорът.

Воинската зала за упражнения се смяташе за свещено място. Много отдавна бе прекъсната традицията владетелите на Империята лично да повеждат войските си в боя. За сметка на това оръжейната подготовка на господарите на държавата стана задължителна. Сежес нищо не можеше да възрази.

Залата имаше открита тераса, която направо продължаваше помещението -по този начин мястото за тренировки бе нарочно оставено на произвола на дъжд, студ, сняг, пек и прах -истинският боец не биваше да се влияе от времето.

Студеното есенно утро предразполагаше по-скоро към сладка нега под топло одеяло, но не и към забави на арената, към която водеше правият коридор от терасата. Императорът се освободи от наметалото по пътя - то меко се изхлузи от раменете му и остана на пода. Ала с доспехите не възнамеряваше да се разделя.

В двореца се помещаваше открай време Гилдията на воините, която включваше най-изтъкнатите майстори на меча и на други оръжия. Даровити бойци се издирваха за служба на Империята и в най-глухите провинции. Вербувачите получаваха премии за всеки открит самороден талант.

Сега бе твърде рано, а Императорът не искаше да чака докато харолдите свикат най-достойните спаринг-партньори. След бурната нощ кръвта на владетеля още вреше, непохарчената енергия търсеше излаз. До схватка с непознатото двулично чудовище всъщност изобщо на се бе стигнало. Подземният червей бе опасен, ала прекалено тромав. Императорът се нуждаеше от изтощителна тренировка. Искаше да грохне от умора, за да заглуши мислите си.

Той не се съмняваше, че покушението е инсценирано от Дъгата. Отново му даваха да разбере колко струва, поставяха го на мястото му:

- Ти си наша марионетка, повелителю, натруфена с парадните символи на властта, но все пак - марионетка! Ти си безсилен без нашата магия -откъде, например, имаш това пръстенче с черния камък, което те спаси?