![Сребърният камък [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/9/srebrniyat-kamk-bg-download.jpg)
Сребърният камък [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърният камък [bg]». Краткое содержание книги:
Внимателно бе особено подходяща дума, и то не само в едно отношение. Ако не вкараш колелото в камината, можеш да излетиш през френските прозорци — или както ги наричаха тук — право на терасата.
Тук нещо не се връзваше — защо му е на този, измислил това място, да го прави толкова лесно за достъп отвън?
Е, не е възможно да помислиш за всичко, а един посетител да започне да разпитва за отбраната на замъка би било твърде неподходящо, въпреки че много му се искаше да разбере.
Арни вдигна поглед от това, което шиеше. Шиеше ли?
Сигурно въпросът се бе изписал на лицето на Иън, защото възрастният човек кимна.
— Да, шия — каза той. — Едно копче ми беше паднало от ризата, загубил съм го и затова отрязах най-горното, на яката, и го преместих. Освен това сутринта си разпрах подгъва на панталона някъде по пътя и вместо непрекъснато да го застъпвам, реших да го пооправя. — Той захапа края на конеца. — Особено след като семейство Торсен са помислили и подсигурили такива хубави здрави конци, също като за пердета — поне така им казваше Ефи.
— Сигурен съм, че някой щеше да се заеме да я свърши тази работа вместо теб.
Старецът се засмя и поклати глава.
— Сигурно, но пък ми се стори доста интересно да сляза до кухнята и да помоля за игла и конец. — Той повдигна малка дървена кутия от масата, отвори я и показа на Иън подредените вътре шест кълбенца и червена кадифена миниатюрна възглавничка с толкова много игли на нея, че приличаше на таралеж.
— Ама… — Иън вдигна ръце, все едно че се предава, а Арни затвори кутията с шумно щракване. — Нещо не разбирам. Имаш и игли, и конци, но си отишъл да поискаш нещо, което нямаш никакво намерение да използваш.
Усмивката на Арни стана още по-широка.
— Да, разбира се, че предпочитам да използвам нещата, които сме си донесли — отвърна той. — Конците са яки, сигурни, иглата е остра. Само че ако не бях слязъл и не се бях позавъртял, докато намеря някой да ми помогне, нямаше да видя как главната готвачка обезкостява гъската, която ще сервират утре на обяд, и нямаше да успея да си побъбря с нея и да чуя клюките за благородниците. — Той кимна. — Беше много приятно, в интерес на истината — каза той. — Едно време приключвах документацията за деня на масата в кухнята, докато Ефи приготвяше вечерята. — Стана сериозен. И без да чете мисли, му стана ясно, че жена му му липсва безкрайно много.
Иън не знаеше какво да каже.
— Май днес всички успяхте да постигнете повече от мен.
Погледна към вратата на Ивар дел Хивал в самия край на хола.
— Няма го още. Сигурно някоя от дамите в замъка го забавлява — предположи Арни. Намръщи се. — Ивар се чувства добре, удобно, независимо къде се намира. — Той остави иглата и конците, изправи се и се протегна. Само че това не бяха движения, типични за възрастен човек, който се протяга, за да провери какво точно го боли и кои стави и мускули са все още податливи на разтягане; това бе най-обикновено протягане.
Иън бе чел някъде за връзката между пенсионирането и смъртта. Може би това бе заложено в гените: когато спреш да работиш, когато спреш да си полезен на следващото поколение, биологичният ти часовник престава да се самозарежда.
Ако наистина беше така, Арни се оказваше жив пример тъкмо за обратното. Лицето му си бе сбръчкано, косата — все така сива, но той изглеждаше някак по-млад.
Арни коленичи до камината и разбута разгорелите се дърва в кръг, за да постави още едно. Разлетяха се искри, а някои прехвръкнаха чак на каменния под пред камината.
— Време е да си лягаме, какво ще кажеш?
Иън се усмихна.
— От доста време никой не ми е казвал кога да си лягам. — Само че Арни бе прав. Трябваше да си легне.
Възрастният мъж сви рамене. Щом Иън не искаше да си ляга, нямаше да му натяква.
— Добре. И кажи сега как беше на вечерята?
Иън се замисли дали да не сподели с Арни за Марта и предложението й, но всичко му се струваше прекалено нереално, прекалено необикновено. Щеше да прозвучи като хвалба. Като се позамисли, реши, че наистина ще прозвучи надуто.