Сребърният камък [bg]

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Малкият Дафин, синът на Елга, бе прелестно дете с чудесен смях. — Тя умишлено отклони поглед към млада жена, която седеше тихо и дъвчеше механично, лицето й бе гранитна скръбна маска. — Но ти гарантирам, че Елга не те вини за… инцидента. Уверявам те, че когато мъжът й се върне от Средището, той ще се погрижи за мъжа, който с нехайството си е причинил смъртта на Дафин. — Тя поклати тъжно глава, а след това сви рамене и сякаш веднага забрави разговора и го погали по ръката, преди да се отдръпне.

„Не — каза си Иън, — тя не е забравила, просто се преструва.“ Посегна към чашата си, спря, когато се сети, че е празна, но забеляза, че някой я е напълнил, и отново протегна ръка. Вестрите с гарафите драня бяха също като сервитьорките на Дени с кафето, приближаваха се и допълваха чашата ти, без дори да забележиш.

Отпи още драня.

— Аз… просто не ми е приятно, когато малки деца са наранени. — Кокалчетата му бяха побелели, докато стискаше столчето на чашата. Насили се да се отпусне и остави питието.

— Да не би да има хора, на които да им е приятно? — Тя сведе глава на една страна. — Аз съм маркграфинята тук и това ми дава известна… власт. — Стори му се, че тя се кани да стане. — Искаш ли да попитам компанията? Да попитам ли дали според тях вината трябва да падне на безотговорния глупак, който е бил оставен да пази копието? Или трябва да обвиним милия Агловейн Тирсон, който е настоял да се явите невъоръжени пред маркграфа? Или може би самият маркграф, издал подобна заповед още преди години? Или пък теб, защото ти си го донесъл и си предупредил всички, че е опасно?

Иън не се сдържа и се усмихна. Може и да беше поразително красива съпруга, но може би красотата й идваше от топлия чар. А може би от искреността.

— Това е нещо ужасно, Иън Среброкаменни — каза тя. — Та ти си толкова виновен, колкото и аз. — Тя отново покри ръката му със своята и на него му се стори, че го погали нежно, преди да се отдръпне.

Прекалено много време бе минало след онази единствена нощ, прекарана със сервитьорката в Басетер — Линда ли беше? Не, казваше се Линди, точно така, Линди — и Иън си напомни, че главата, с която трябва да мисли, е тази на раменете му.

— Ела — каза тя и го накара да се изправи. — Нека да ти покажа градините, преди да са поднесли следващото ястие. Накарах главната готвачка да направи един от деликатесите в глинено гърне, а той е просто великолепен.

Обичаите на различните места бяха различни и това бе закономерност. Тук може и да беше нещо обичайно да заведеш жената на домакина на разходка в градината. Вероятно бе така, защото тя хвана Иън за ръката и го поведе през вратата, а маркграфът улови погледа на Иън и му кимна, което му се стори знак на одобрение.