Сребърният камък [bg]

На Иън му се стори, че е пропуснал нещо.

— Селяни ли?

— Разбира се — отвърна тя. — Ще те помоля да изричаш думата с уважение. Няма нищо срамно в това да си с най-обикновен произход, не и ако живееш с достойнство, не и ако си се издигнал като баща ми. Аз… а, разбирам. — Тя вдигна пръст. — Много си умен, Иън Силвърстайн, караш ме да говоря за мен, за да не те разпитвам за теб. — Пръстите й леко погалиха неговите. — След като не смея да премеря ума си с твоя, нека те попитам направо: ти ли си Вреченият войн?

— Не съм сигурен какво да ти отговоря — отвърна той. „Мога само да ти кажа, че нямам никаква представа за какво говориш, а не съм сигурен дали е разумно да ти го призная.“ — В момента съм само вестоносец. Харбард ме помоли да предам искането му и ми даде това, което едва ли би поверил на друг.

— Само вестоносец значи? — попита тя. — Значи ти не си Иън Среброкаменни, убиецът на мразници и огнени гиганти?

— В единствено число, не в множествено — поправи я той. — При това аз не убих бергениза или както му казват, мразника. Само го раних. — Нямаше нужда да уточнява, че едва го бе докоснал и че това едва ли щеше да му окаже някакво влияние, ако мечът не бе същият, който той по-късно нарече Убиеца на гиганти, един от тези, които Хоузи сам бе изковал и закалил със собствената си кръв. Добрата стомана, закалена в кръвта на Старей, можеше да порази страшно един мразник, а когато нанижеше огнен гигант през гърдите, го ликвидираше.

Само че това не бе геройска постъпка нито първия, нито втория път. Просто проява на инат.

И късмет.

— Ами огнения гигант? — Тя изви едната си вежда. — И него ли не си убил? Може би просто си го поразил със скромност.

Той сви рамене.

— Сигурен съм, че ако си присъствала, нямаше да го сметнеш за героична постъпка. — Колко лесно щеше да бъде да се направи на герой, да се надуе заради постиженията си, но имаше нещо нередно в това да използва случилото се, за да впечатли едно красиво момиче, независимо от това, че много му се искаше да я впечатли. Просто трябва да си наясно какви са ти стандартите.

Истината бе, че най-трудното се оказа да се съгласи да се изправи срещу гиганта, а не самият двубой. Все едно да се опиташ да караш ски по лавина, а може би просто не му бе останал избор, затова се налагаше да направи най-доброто, на което бе способен.

— Но ти си Вреченият войн, нали? — попита отново тя. Усмихна му се. — На мен можеш да кажеш. — Повдигна пръст. — Ти си странник, идваш отдалече. Доказал си се и си ранен в битка. Носиш това… това, което нито един смъртен не би могъл да докосне. Служиш на Старей. И се справи с Бурс с обидна лекота и искам да ти благодаря, че не поиска кръвта му, защото знам, че щеше да убиеш брат ми също толкова лесно, колкото го победи.