Сребърният камък [bg]

Но това не биваше да се случва. Сиксте те оставяше уязвим в средата, а кварте — отстрани, а ако атаката му беше ниска, нямаше значение, каква защита прилагаш срещу висока атака.

Жената от дясната страна на маркграфа — представиха я на Иън, но той не успя да си спомни името й — наблюдаваше разговора на баща и син с престорен интерес. Тънкостите във фехтовката можеха да представляват интерес единствено за тези, които практикуват, с изключение на случайните ненормалници, които биха открили нещо интересно дори в съхнеща картина.

От другата страна на огромната маса Ивар дел Хивал разказваше подробностите от схватката на Иън с Огнения Херцог. Иън се постарала не се заслушва; беше преживял този момент, и беше почти смазан психически тогава, но успя да се овладее и не изпитваше никакво желание да го преживява отново.

По всичко личеше, че Бурс Ериксон е нападнал ароматната бира с прекалено широка глътка за човек на неговата възраст, защото лицето му бе потно и лъскаво на светлината на огъня и той заваляше думите. Иън се постара да не го презира — не всеки, който подпийнеше, се нахвърляше да бие децата си, а освен това Бурс Ериксон бе ерген, поне така каза маркграфинята — но не можа да въздържи напиращото чувство.

Иън поклати глава. Не му беше работа да се занимава с пиенето на Бурс Ериксон. Младежът може и да бе прекалил с алкохола, но ръцете му не бяха изцапани с кръвта на малко момченце.

Логиката шептеше на Иън, че той не е виновен за случилото се.

Толкова по-зле за логиката. Допи дранята и остави чашата на масата.

Докато Иън довършваше една чаша от напитката. Ивар дел Хивал сигурно бе обърнал поне пет литра бира и освен че гласът му бе станал още по-силен от нормалното боботене, а жестовете — малко по-щедри, други промени нямаше.

„Е, всеки от пас притежава някакво умение — каза си Иън. — Ивар дел Хивал може да надхитри вандестийските благородници, а след това да пресушава чаша след чаша от алкохола им и да прикове вниманието им, но пък аз мога да убивам малки деца.“

— Иън Среброкаменни — обърна се към него маркграфинята.

— Да?

— Да не би у вас да е традиция да се храните така мълчаливо? Или пък разговорите са забранени там, откъдето идваш?

Иън предполагаше, че маркграфинята ще бъде настанена на другия край на масата, точно срещу маркграфа, но там бе седнал Бурс Ериксон и Иън се оказа до нея.

Това сигурно щеше да е чудесно, предположи той, но до този момент съвсем не бе успял да се отличи и да блесне със способността си да води интересен разговор.

— Не само че е позволено, но е и желателно, затова моля да ме извините. Бях се замислил.