Сребърният камък [bg]

Духна свещта и се опита да заспи.

Май нещата се връзваха. Много отдавна, един от Стареите — някои твърдяха, че бил Тир, други Ниорд, някои пък настояваха, че бил самият Один — обещал да изпрати на вандестийците войн, който да ги поведе в победоносен марш във всички посоки на света, като започне от Градищата във Владенията.

И те чакаха, търпеливо, още оттогава.

Войнът не можеше да бъде кой да е, разбира се, трябваше да е изключителен човек, доказал се с дела, нетипични за обикновените смъртни.

Като например без особено усилие да победи вандестийски мечоносец в двубой.

Като например да убие огнен гигант.

Като например да носи в ръка оръжието на един бог, без това да го убие.

Всичко това бяха измишльотини, разбира се. Всеки, достатъчно умел в двубоя с рапири, щеше да победи Бурс, защото той бе свикнал да се бие с шпага. А Иън успя да убие гиганта благодарение на късмета си, не на уменията си. Носеше Гунгнир със себе си, но огромният мехур на ръката му доказваше, че това е възможно единствено, докато е с ръкавиците на Фрея.

Иън Силвърстайн не беше Вреченият войн. Не беше и безполезният никаквец, както се опитваше да му набие в главата баща му, но не бе и някой легендарен герой.

Въпреки това си оставаше убиец на гиганти. И Гунгнир бе поверен на него, поне за известно време. Това имаше значение.

И въпреки че никак го нямаше в подлите византийски номера, които се прилагаха на Масата в Средището, това за маркграфинята също нямаше значение, защото тя не бе възпитавана да се грижи единствено и само за парите, както бе в Средните владения, а и за политиката. Че за нея щеше да е много по-добре, ако той се окажеше смел и глупав. Ролята му щеше да е важна, докато тя забременееше с момиче, което да наследи всичко, а след това, дори той да загинеше в битка, нямаше да е от особено значение. Марта щеше да управлява Вътрешните земи като маркграфиня, стига да имаше наследница.

Дори и да не се оженеше за нея, детето на един герой щеше да е от значение за семейството. Тук, във Вандескард, не познаваха определението „копеле“. Въпреки че властта бе в ръцете на мъжете, наследството се предаваше по женска линия. Първата дъщеря на управляващата маркграфиня ставаше маркграфиня, без значение кой бе бащата.

А мъжете бяха готови да се избият за шанса да отгледат детето на предполагаемия Вречен войн, защото ако се оженеха за маркграфинята, автоматично получаваха титлата маркграф.

Иън тръсна глава и въздъхна. Щеше да е хубаво да го ценят за нещо истинско, вместо винаги да се оказва на неподходящото място в неподходящото време и да оцелява благодарение на късмета си.

Но… не. Стига толкова за този ден; той имаше нужда да поспи.

На сутринта тръгваха за Средището, а Иън бе сигурен, че Марта ще пътува с тях.

Последната му мисъл, преди да заспи, бе, че това щеше да бъде неповторима среща.