Друговремец [bg]

Гейли вдигна глава от работата си, изненадана. Очевидно мисълта да се меси в делата на съпруга си никога не й беше хрумвала.

- Защо те интересува какво ще се случи с него? - попита тя, но не нападателно, а от любопитство.

- Как може да не ме интересува! - възкликнах. - Той е само момче. Каквото и да е сторил, не заслужава да го осакатят за цял живот.

Тя вдигна светлите си вежди - аргументът ми явно не я убеждаваше. Въпреки това сви рамене и ми подаде чукалото и хаванчето.

- С удоволствие ще помогна на приятел. - Завъртя очи. Огледа рафтовете и избра бутилка с нещо зеленикаво, надписано с думите ЕКСТРАКТ ОТ ДЖОДЖЕН.

- Ще го дам на Артър, а и ще видя може ли нещо да се направи за момчето. Може да е твърде късно обаче - предупреди ме. - А ако се намеси и проклетият свещеник, ще поиска най-тежката присъда. Но ще опитам. Ти продължавай с билките. Розмаринът се стрива дълго.

Взех чукалото и се залових за работа, без да гледам какво точно върша. Затвореният прозорец приглушаваше и дъжда, и тълпата - двете се смесваха в меко, заплашително шушнене. Като всяко дете в училище, бях чела Дикенс, както и по-ранни автори, с техните описания на безмилостно правосъдие, стоварващо се върху всички престъпници, без значение от възраст и обстоятелства. Но да чета от безопасното разстояние на сто-двеста години разказите за обесени деца и осакатявания бе много по-различно от това да седя и да мачкам билки само на метри над подобна случка.

Щях ли да се осмеля да се намеся при тежка присъда за момчето? Отидох до прозореца с хаванчето и се взрях навън. Тълпата растеше. Търговци и домакини, привлечени от множеството, се трупаха край дома на обвинителя. Новодошлите се привеждаха до вече присъстващите, за да научат подробности. Все повече лица се обръщаха с очаквателно изражение към вратата на къщата.

Докато ги наблюдавах как стоят търпеливо под дъждеца, изведнъж ясно осъзнах нещо. Подобно на мнозина от моето поколение, бях изслушала с ужас сведенията от следвоенна Германия - депортациите, масовите убийства, концентрационните лагери и изгарянията. И както мнозина се бяха запитали и продължаваха да се питат, не можех да проумея как са го позволили. Не може да не са знаели, виждали са камионите и какво превозват, виждали са дима и телените огради. Как са могли просто да стоят и да бездействат?

Сега виждах как.

Залогът в този случай дори не бе живот или смърт. Покровителството на Колъм щеше да гарантира, че никой няма да ме докосне и с пръст. Но ръцете ми около порцелановата купичка се изпотиха, докато мислех как излизам, сама и безпомощна, срещу тълпата благоразумни и добродетелни люде, жадни за вълнението от присъдата и кръвта, с които да разнообразят отегчителното си съществуване.

Хората сформират общества по принуда. Още от праисторически времена човеците - без козина, без особена физическа сила, без никакви предимства, освен коварството си, -оцеляват, защото се събират в групи. Както много други създания по-ниско в хранителната верига, и те са установили, че броят дава сила. И това знание, вкоренено в мозъка на костите ни, стои зад властта на тълпата. Да пристъпиш встрани от групата, камо ли да се изправиш срещу нея, в продължение на хиляди години е значело смърт. За да се опълчиш на тълпата, се иска нещо повече от обикновен кураж - нещо отвъд инстинкта. Боях се, че го нямам - а от тази боязън ме беше срам.