Друговремец [bg]

Гейли определено си знаеше работата като знахарка. Из стаята се простираха дълги мрежести рамки за сушене, куки над малката камина за сушене над огън и открити шкафове по стените, в които бяха пробити дупки за проветрение. Благоуханието на сушен босилек, розмарин и лавандула изпълваше въздуха. Изненадващо модерен на вид плот се ширеше покрай една от стените, а на него бяха наредени разнообразни хаванчета с чукала в тях, паници за смесване на съставки и лъжици, всички идеално чисти.

Гейли се позабави, цялата зачервена от катеренето на стълбите, но и усмихната в очакване на дълъг следобед стриване на билки и разговори.

Заръмя и по дългите прозорци затрополиха капчици, но запалихме огън в камината и в стаята стана много уютно. Наслаждавах се на компанията на Гейли - имаше остър език и циничен поглед върху света, добре дошли след достопочтените, срамежливи девойки от клана, а и явно бе добре образована, като за жена от малко селце.

Знаеше също така за всеки скандал в селцето или в замъка през последните десет години и не спираше да ми разказва забавни истории. Странно, но не ме разпитваше за собствения ми живот. Може би просто не й беше привично - щеше да разбере каквото поиска от другиго.

От известно време отвън долитаха звуци, но бях решила, че са селяни, поели към неделната литургия - черквата се намираше в края на улицата, до кладенеца, а главната улица свързваше черквата и площада, където се разплиташе в по-малки улички и алеи.

Всъщност от ковачницата дотук се бях развличала, като си представях гледка от въздуха -селцето като ръка на скелет. Главната улица беше лъчевата кост, а по нея - магазините и занаятчиите, както и жилищата на по-заможните селяни. Алеята на света Маргарет беше лакътната кост, по-тясна и успоредна на главната улица, населена от ковача, кожаря, по-грубите занаяти и търговци. Селският площад (подобно на всички останали, които познавах, не беше квадратен, а овален) оформяше костите на китката, а уличките, по чието протежение се простираха къщичките, представляваха фалангите.

Домът на Дънкан се намираше точно на площада, както подобаваше на обвинител. Това бе въпрос не само на социален статут, а и на удобство - можеше да използва площада и за съдебни дела, които поради обществен интерес или нужда надхвърляха тесния кабинет на Артър Дънкан. Също така там се намираше и позорният стълб, грозно приспособление на малка каменна платформа насред площада, точно до дървен кол, на който - ефикасно и пестеливо, - ту бичуваха провинили се престъпници, ту танцуваха около него по време на празненства, ту окачваха знамена или пък връзваха за него конете си.

Шумът отвън се засили, доста по-хаотичен от този на тълпа на връщане от църквата. Гейли остави бурканите с нетърпеливо възклицание и отвори прозореца, за да види какво става.