За честта на крадеца [bg]

Не си позволих да изрека думите, които напираха на езика ми, макар че впих поглед в очите му. Те живееха в моята сграда, значи животът им беше моя грижа. Засягаше ме всичко, което се случваше под моя покрив. Да допусна, че не е така, означаваше да призная, че не мога да защитя собствените си интереси, не мога да държа настрана другите сродници.

Само че Епирис виждаше положението другояче. И аз го разбирах.

— Направете каквото е нужно според вас — казах и на двамата. — Останете или се махнете оттук. И в двата случая нищо не ви заплашва.

Загърбих ги и тръгнах ядно нагоре по стъпалата. Вратите зад мен се затвориха. Не погледнах кой къде е влязъл.

Джес Птичарката ме чакаше горе, седнала до вратата.

— Добре ги успокои, няма що — каза ми.

— Я се разкарай…

Огледах я. Косата й стърчеше изпод шапката, която бе падала неведнъж от главата й, ако се съдеше по полепналата мръсотия. Кокалчетата на единия й юмрук бяха ожулени наскоро, а новият й панталон беше разпран.

— С кого си имала разправии? — попитах я, докато вкарвах ключа в ключалката.

Половин завъртане наляво, после половин завъртане надясно. Сега беше отключено, но имаше нужда от още едно пълно завъртане, за да се откачи пружината в бравата. Иначе с натискането на дръжката към мен щяха да полетят цял рояк назъбени остриета.

— Със Силос — осведоми ме Птичарката.

Извадих ключа и я изгледах.

— Той трябваше да пази отпред, когато Тамас се промъкна вътре, нали?

— Да.

— И какво имаше да каже в свое оправдание?

— Нищо не каза. Хукна презглава, щом ме видя.

Чух как ключът издрънча на пода, макар че не усетих как го изтървах.

— Той ли е бил? Той ли е пуснал Тамас?

Птичарката кимна.

— Искам да го видя — настоях аз. — Веднага!

— Ами късмет ти пожелавам — каза тя и вдигна ключа от пода. — Подхлъзна се и падна от един покрив. Пльосна четири етажа по-надолу в Ръбатите ридове.

— Да му се не види, трябваше ми жив!

— На тебе ли ти трябваше жив? — Тя подскочи така, че се отдръпнах, за да не ме блъсне с глава в ченето. — Дрот, знаеш ли какво направи тоя мръсник?! След като те оставих тук онази нощ, намерих трима от хората си заклани. Трима! Не знам той ли ги е убил, или ги е дал на остриетата, но все тая — продаде мен и хората ми много по-гадно, отколкото тебе. Не ми приказвай колко ти трябвал жив, защото аз така исках да го докопам, докато диша, че няма да повярваш…

Щях да задълбая в спора, но видях очите й. Нямаше жестокост или ярост, както очаквах — бяха зейнали от мъка. Тя бе загубила трима от хората си, а аз — само спокойствието си.

— Извинявай — промърморих. — Отдавна не съм бил задружен с други хора. Забравил съм какво е.

Тя кимна и аз попитах:

— Той каза ли изобщо нещо?

— Преди или след като изскочи през прозореца, за да побегне? — уточни Птичарката заядливо. — Не беше много приказлив. Ти сигурно би изтръгнал от някого признание и докато го гониш по покривите, но аз не съм чак такава майсторка.