За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
Подхвърляхме си, разчепквахме и стъкмявахме идеи, докато той не ми каза да си вървя. Изобщо не се съмнявах, че в главата на Келс вече има наченки на някакъв план, но знаех, че той няма да го сподели с мен, защото така беше най-благоразумно. Не можех да издам онова, което не знаех — най-добрият подход спрямо „дългите носове“.
Моята задача си оставаше почти същата както досега — да направя каквото мога, за да възпра Нико от война в Десетте пътя. Смятах, че шансът да успея не е по-малък от шанса да се проваля, след като бях подслушал кроежите на Мардата, но не се залъгвах, че ще ми е лесно. Щом Нико си бе наумил, че Келс му подлива вода, неговото най-силно желание си оставаше да му го върне. Трябваше да го убедя, че е по-добре да си излее гнева върху Мардата и Железния.
За по-пряко минах по една уличка на три пресечки западно от Десетте пътя. Прехвърлях в мътната си глава различните пътища, по които можеше да потръгне всичко.
Някой каза от сенките:
— Търсиш Лариос.
Звучен глас, който се лееше в ушите като стар коняк в гърлото. По навик се присвих и в двете ми ръце се появиха кинжали. В тази теснотия рапирата нямаше да ми е от полза. Огледах сенките в търсене на говорещия, но отгоре се процеждаше достатъчно светлина, за да попречи на нощното ми зрение.
Гласът ми се стори смътно познат. Отговорих:
— Така разправят.
Аз бях пуснал тази мълва преди два дни, но не очаквах да чуя нещо толкова скоро. Доколкото бях могъл да взема мярката на Лариос, той беше от сродниците, които умеят да се притаят при нужда.
В сумрака пред мен се открои силует, сякаш го породиха сенките. Виждах само, че е мъж, висок, нищо друго не личеше под сиво-черното наметало с качулка.
— Само че е добре да платиш повечко от предишния път — подхвърли той.
— Предишния път ли?
Той беше на пет крачки от мен, когато покрита с ръкавица ръка се показа изпод наметалото и подметна нещо. Монета блесна мътно за миг в мъждив слънчев лъч. Медна сова. Звънна веднъж, после и втори път, търкулна се по калдъръма и спря в покрита със слуз локва от… нещо пред краката ми.
Мъжът се засмя и от този смях паметта ми се пробуди. Беше същият, който ми подшушна къде да намеря Илайза Тихата в първата вечер, когато отидох в Десетте пътя.
— Ако ме заведеш при Лариос, ще платя повече — обещах. ~ Много повече.
Качулката помръдна в знак на съгласие.
— Стига Лариос да е невредим, когато го докопам — добавих. — Ако е труп, нямам полза от него.
— Това си е твой проблем — отвърна той. — Ще ти помогна да го намериш, но не мога да ти обещая да е жив и здрав.
— А знаеш ли къде е?
— Общо взето.
Намръщих се.
— Това не стига. Значи и цената пада.
Този път раменете му размърдаха наметалото.
— Дай ми един ден и ще знам повече подробности.
— Какви?
— Такива, за които ще платиш с удоволствие.
Прибрах ножовете и скръстих ръце на гърдите си.
— Доста си самонадеян, знаеш ли?
В гласа му се промъкна насмешка.
— Мога да си го позволя. А ти можеш ли?
— Аз съм онзи, който ще ти изсипе ястребчета в шепата.
— Ястребчетата не придават тежест на никой сродник.
— Нито пък свиренето в сенките — сопнах му се аз.
Той се засмя отново.
— Не бъди толкова сигурен.
Сля се с тъмнината в уличката и когато минах покрай мястото, където беше стоял, вече го нямаше.
Когато свърнах на моята улица, все още въртях между пръстите си медната монетка, която ми бе върнал закачуленият сродник.
Лариос… Ако успееше да ми намери Лариос, току-виж успея да изтръгна някакви отговори за реликвата и за книгата.
— По дяволите, Лариос може би знаеше нещо дори за онази проклета хартийка. Всъщност бих се изненадал, ако не знаеше. Пътищата на твърде много хора се пресичаха заради книгата и реликвата — Ател, Лариос, Сивата принцеса и Железния Деган, а и интересите на Нико и моите, свързани с Федим. Нямаше как да е съвпадение. Колкото и крехко мостче да изглеждаше това късче хартия в кесийката с ахрами, май тъкмо то свързваше всички — направо ме влачеше от Ател към реликвата, после към Федим, към Лариос, към нападателите, към книгата.