За честта на крадеца [bg]

В сумрака пред мен се открои силует, сякаш го породиха сенките. Виждах само, че е мъж, висок, нищо друго не личеше под сиво-черното наметало с качулка.

— Само че е добре да платиш повечко от предишния път — подхвърли той.

— Предишния път ли?

Той беше на пет крачки от мен, когато покрита с ръкавица ръка се показа изпод наметалото и подметна нещо. Монета блесна мътно за миг в мъждив слънчев лъч. Медна сова. Звънна веднъж, после и втори път, търкулна се по калдъръма и спря в покрита със слуз локва от… нещо пред краката ми.

Мъжът се засмя и от този смях паметта ми се пробуди. Беше същият, който ми подшушна къде да намеря Илайза Тихата в първата вечер, когато отидох в Десетте пътя.

— Ако ме заведеш при Лариос, ще платя повече — обещах. ~ Много повече.

Качулката помръдна в знак на съгласие.

— Стига Лариос да е невредим, когато го докопам — добавих. — Ако е труп, нямам полза от него.

— Това си е твой проблем — отвърна той. — Ще ти помогна да го намериш, но не мога да ти обещая да е жив и здрав.

— А знаеш ли къде е?

— Общо взето.

Намръщих се.

— Това не стига. Значи и цената пада.

Този път раменете му размърдаха наметалото.

— Дай ми един ден и ще знам повече подробности.

— Какви?

— Такива, за които ще платиш с удоволствие.

Прибрах ножовете и скръстих ръце на гърдите си.

— Доста си самонадеян, знаеш ли?

В гласа му се промъкна насмешка.

— Мога да си го позволя. А ти можеш ли?

— Аз съм онзи, който ще ти изсипе ястребчета в шепата.

— Ястребчетата не придават тежест на никой сродник.

— Нито пък свиренето в сенките — сопнах му се аз.

Той се засмя отново.

— Не бъди толкова сигурен.

Сля се с тъмнината в уличката и когато минах покрай мястото, където беше стоял, вече го нямаше.