Знакът на жрицата [bg]

Тряс. Прас. Звукът се приближаваше. Храстите се люлееха. Изведнъж настана тишина. И то такава, че чух сподавено хлипане. Дали мечките правеха така?

Ние изчакахме. От мястото, където бях застанал, виждах лъка си. Как можеше да съм толкова глупав? Сега, разбира се, нямаше как да го взема.

Барутлията отново се мръдна и извика нещо нечленоразделно — единствените думи, които успях да доловя, бяха „боровинкова торта“. Явно сънуваше. Изведнъж ми стана гузно, че той лежи там и спи, нищо неподозиращ и беззащитен. Ами ако мечката изведнъж нахлуеше в бивака, дали щяхме да успеем да я спрем преди да направи нещо на Барутлията?

Храстите отново се залюляха.

Матиас също се размърда.

Чу се вик, продължителен пукот, трещене и шумотевица. Аз се запровирах през храстите с малко закъснение, за да помогна на Матиас, който се бе нахвърлил върху нещо, а сега лежеше и ровеше по земята наоколо. По-скоро го чувах, отколкото виждах, но изведнъж нещо ме уцели по бедрото и аз се строполих право върху Матиас и върху това, с което той се бореше. Виждаше се, че във всеки случай не беше мечка, защото мечките нямаха плитки.

Плитки…

— Роза? — налучках аз. — Роза, ти ли си?

— Пусни ме — извика тя. — Пусни ме, глупак такъв.

И тъй като Матиас не я пусна, тя продължи:

— Пусни ме! Да знаеш, че имам нож!

Да, със сигурност беше Роза.

— Пусни я, Матиас — казах аз. — Това е… това е доведената ми сестра.

Не знаех как да я нарека по друг начин.

Матиас остави Роза да се изправи, измъкна я от храстите и я доведе до огъня. Аз ги последвах и в бързината за малко да се спъна в една огромна кошница за дърва. Кошница за дърва? Сигурно беше на Роза, но за какво ли й беше на нея такава огромна кошница, дето едва я носеше? Аз я взех и я домъкнах до бивака. Тя дрънчеше и звънтеше, сякаш вътре имаше цял железарски магазин.

Роза имаше страховит вид. Светлата й коса бе пълна с листа и съчки, а приглушеното хлипане, което бях чул, бе на плачещата Роза.