Знакът на жрицата [bg]

— Да, няма проблем — отвърна ми Барутлията. — Но аз си мислех да пояздя с вас още малко.

— Не се безпокой за мен — каза Роза на Барутлията. — Сама ще се оправя.

Тя бе пъхнала ръце в кожените ремъци на кошницата и бе готова за път. Кошницата стърчеше над главата й и от двете й страни — ако човек я погледнеше отзад, приличаше на кошница с крака.

— Можеш ли сама да намериш пътя до вкъщи? — попитах аз.

— Не се притеснявай за мен — повтори тя и на мен ми беше съвсем ясно, че тя не бе казала, че ще се прибере. Но ако не друго, поне можеше да тръгнем и да я оставим. С тази раница на гърба нямаше никакъв начин да следва трима ездачи и рано или късно щеше да се откаже и да се върне. Така беше по-добре, отколкото да я принудя със сила или да я завържа за коня на Барутлията.

— Да тръгваме — казах аз и се метнах на Хела. И така ние потеглихме. А Роза, разбира се, ни последва.

— Тя върви след нас — каза Барутлията, след като бяхме изминали малко път.

— Да, знам — отвърнах му аз през зъби. — Но скоро ще се умори.

Чувах я зад нас. Кошницата й подрънкваше при всяка крачка, звук, който напомняше за тигани и чайници. И за наденички и картофи. Но аз не желаех да погледна назад.

Времето вървеше, Роза — също. Тя ни следваше — миля след миля, като оставаше все по-назад и по-назад, докато накрая съвсем се стопи в далечината на правия път и се виждаше като мъничка мравка зад нас — една мъничка мравка с огромна кошница.

— Няма ли да я изчакаме? — попита Барутлията.

— Не — отвърнах му аз през зъби. — Тя каза, че може да се справи сама и нека бъде така тогава. Ако й помогнем, никога няма да се отървем от нея.

— Да, но… тя все пак… искам да кажа, тя е момиче.

— И какво?

— Нищо — промърмори Барутлията и погледна настрани. Но той продължи да се обръща, въпреки че Роза вече изобщо не се виждаше. Знаех защо го прави — самата мисъл, че тя е там, човъркаше съзнанието му.

Беше топло и ние, и конете бяхме потни. Пътят не бе широк, една съвсем тясна пътечка, но бе толкова сух, че при всяка стъпка се вдигаха малки облачета охрено жълт прах, който полепваше по краката и шиите на конете и по влажната ми кожа. Малки, глупави черни мухички жужаха около нас и Хела тръскаше глава и мяташе опашка, сякаш бе камшик, за да им го върне. Опитах се да не мисля за Роза, която се мъчеше по пътя с голямата си кошница, но не бе лесно.

— Малко по-нататък има поточе — каза Барутлията. — Не може ли да спрем там? Целият лепна.

Матиас кимна мълчаливо. И след малко наистина стигнахме до един поток. Конете сами спряха и заровиха муцуни в студената вода. Аз скочих, изпълнен с благодарност, и наплисках главата и шията си с вода. Барутлията потопи цялата си глава и се изтръска след това като куче, така че от червената му коса полетяха пръски вода.

Матиас извади тумбестата си тенджера и загреба малко вода с нея. След това сипа малко овес във водата, разбърка я и остави тенджерата на слънце.