Знакът на жрицата [bg]

— Помислих, че си мечка — изпуснах се аз, а тя ме погледна сърдито, без да каже нищо. После се опита да изтръска боклуците от косата си с ръка, но тя бе толкова мръсна, че това само влоши нещата.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— А ти как смяташ? — тя се изплю два пъти. Не знаех дали по този начин искаше да ми покаже какво мисли за мен или просто устата й се бе напълнила с пръст, когато Матиас я бе съборил на земята. Удаваше й се да плаче и едновременно с това да изглежда страшно ядосана, но не разбирах защо бе толкова гневна.

— Роза, не можеш просто така…

— Ще ти кажа аз на теб какво мога и не мога! — прекъсна ме тя. — Не мога просто да седя и да те оставя да се размотаваш долу в долината. Дина е моя приятелка. Но никой не си помисли за това.

Думите й ме жегнаха, защото беше права — в последно време никой не мислеше особено за Роза. Или поне с мен беше така. Тя просто беше наоколо — помагаше на мама, грижеше се за животните, переше и готвеше и никой от нас не се бе запитал как се чувства тя. Но всъщност…

— Не можеш да се изтърсиш просто така — казах аз. — Посред нощ. Ами мама? Тя ще се побърка от притеснение.

— Ти трябваше да говориш с нея — сопна ми се тя. — Аз поне й оставих бележка.

Не смятах да отвърна на забележката й. Като цяло не беше особено умно да се караме за това кой е притеснил мама повече.

— Можеш да останеш тук тази вечер — казах й аз с най-категоричния си и неподлежащ на обсъждане тон. — Но утре сутрин, като се съмне, ще си тръгнеш към вкъщи. Барутлията може да те придружи.